Театър, страст моя: "От много любов" като история

Маргарита Търкаланова и Лука Карайлев

Пътуваме назад към най-силните години на театъра в Панагюрище с част от архивите, събрани от Иван Радулов, баща ми, за неговата книга, посветена на златните години на това изкуство в родното градче.
„От много любов” е една от най-успешните постановки на театралната трупа в града, която буквално пали залата на Читалище „Виделина” през сезон 1967-1968 г. По онова време към театъра в малкия град се е подхождало така, че да не отстъпва на нито един голям спектакъл в столицата. Спазва се целият творчески път по изграждането на една постановка, издават се брошури, правят се професионални снимки с фотографа на Народния театър.

Факсимилета на откъси от брошурата към постановката "От много любов"

 „Първият ми опит да напиша драма беше тъкмо пиесата „От много любов”, пише авторът й Климент Цачев.  - Написах я от инат – исках да докажа на един режисьор, че сюжетът на повестта ми „Отплата” става за драматично произведение. Повестта не написах, но излезе драмата. Тя бе приета неочаквано за мен доста прилично от зрителите, а след това поставяна и в няколко други страни.”
През 60-те Климент Цачев е около 40-годишен, обещаващ и поставян автор. Работи като редактор в Радио София, във в. „Народна младеж“, във в. „Литературен фронт“, в. „Труд“, сп. „Наша родина“, в. „Народна култура“. Завежда отдел „Белетристика“ в сп. „Пламък“ (от 1975 година). През 1955 година работи в Румъния. Специален кореспондент на в. „Народна младеж“ и в. „Литературен фронт“ в Русе. Драматург на Плевенския театър (1963) и на Театър „София“ (1969-1970). Член на СБП. Автор на десетина поетични книги и на драмите „От много любов“ (1958), „Горчив залък“ (1960), „Завръщане на земята“ (1963), „Последният от отряда“ (1965), „За любовта“ (1966), „Момчетата станаха мъже“ (1966), „Наследството на бащите“ (1967), „Августовско безверие“ (1968), „Благословен живот“ (1971) и пр.
Режисьорът Лука Карайлев се спира на „От много любов” не случайно. 
„Далече от претенциите да бъде съвършена, пиесата на Климент Цачев притежава редица художествени качества, които ни дадоха основание да я включим в нашия репертоар.  „От много любов” поставя един съществен въпрос, който вълнува всички ни и който е в центъра на нашето съвремие – какви трябва да бъдем, към какво да се стремим, какви идеали ни вълнуват, за кого живеем и работим.”
Това пише Луката в брошурата към спектакъла в Панагюрище. В него един от най-обичаните местни актьори Лука Милков пресъздава образа на Боян Караджов, Елена Толева е Ана Караджова, а режисьорът Лука Карайлев влиза в ролята на техния син Владимир. Обичаната от публиката Маргарита Търкаланова пък е в ролята на дъщерята на Караджови - Юлия. Райна Чоролеева играе Катина, Йорданка Ангелова изпълнява ролята на нейната дъщеря – Люба, а Васил Славов – внукът на Юлия – Петър. Художник-проектант на пиесата на читалището в Панагюрище е Богоя Сапунджиев.

Стоян Радулов,
снимки от архива на Маргарита Търкаланова и Иван Радулов
Статията "Театър, страст моя: Звездата на Маргарита" четете тук 

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Чат-пат цитат от Иван Динков

Всичко от и за Иван Динков в "Чат-пат" четете тук

Зовът на великия час, отразен в журналистиката

Текстът е подготвен по повод годишнината от

обявяването на Балканската война

Щедри слънчеви лъчи озаряват есента на 1912 година и обещават топли и приятни дни. В столицата София животът продължава  необезпокояван, въпреки носещите се слухове за идваща война. По търговските улици „Леге”, „Мария Луиза” и  „Търговска” се носят все същите пъстри тълпи от чиновници, военни, селяни и занаятчии. Градското казино, ложите на вариетето „Нова Америка” , кафенетата „България” и „Панах”, бирариите „Червен рак” и „Батенберг” са препълнени от оживена публика. Ала опитният наблюдател ще усети наближаващата буря, която скоро ще промени изцяло привидното спокойствие. Току-що са жестоко потушени вълненията на българското население в поробена Македония. Клането в Кочани през юли 1912 г. е последното изстъпление на турските власти. В тайно приложение към Договора за приятелство между Царство България и Кралство Сърбия  от 29 февруари 1912 г.  вече е  уговорено разпределението на македонските земи между двете държави.
Няма какво повече да се чака. Това е и мнението на българските политически водачи. В анкети на вестник „Реч” от м. септември Ал. Малинов, шеф на Демократите заявява: „Въпросът за положението в Македония влиза в своята последна фаза”. На същото мнение е и д-р Н. Генадиев, шеф на Народолибералите: „Македонският въпрос узря”.
Колективната нота на Балканските правителства до Високата порта за предоставяне на автономия на Македония и Одринско е отхвърлена. Ето кратка хронология на мигновено настъпилите събития : на 17 и 18 септември е обявена мобилизация на съюзните Балкански държави, на 19 Турция отговаря със същото, на 26 септември малката Черна гора започва бойни действия, на 4 октомври Турция обявява война на съюзниците, на 5 октомври България и Гърция на свой ред се намесват във войната, последвани на 7 октомври от Сърбия.
България и престолният град София – стават имена, които най-често ще се срещат в световния печат. Предстоят звездни мигове за военната журналистика.  Ориент експрес е препълнен с военни кореспонденти от Франция, Австрия, Германия , Англия и други страни. Влакът напуска светлините на Виена и Будапеща и устремно препуска до последната спирка – Белград. Оттам в тъмнините по пътя към София започва неизвестността, която съпътства войната. Ръководството на Министерството на войната акредитира 110 кореспонденти на световния печат : от Русия - 19, от Англия – 17 , от Франция – 14, от Германия – 11 и т.н. България е представена с 12 души. Хубавата и непретенциозна столица на България приютява в пазвите на луксозния хотел „България” многобройните чужденци, които плъзват с фотоапарати и екзотични облекла из улици и учреждения. Присъствието на чуждите кореспонденти е живо описано в спомените на Симеон Радев. Всички са поразени от едно: посрещането на войната с толкова радост. Един френски журналист се удивлява: „Този народ чака да се бие както се чака голям празник „Тук е събран цветът на световната журналистика, като колоритният Людовик Нодо от „Льо Журнал”, посетил през 1902 г. Македония и драматично описал робското тегло на българското  население, интелигентният Рене Пюо от парижкия вестник "Льо Тан" , приятелят на България Джеймс Баучър от „Таймс” , Хенри Невинсон от „Дейли Кроникъл” , В. И. Немирович-Данченко от „Русское слово” , Ал. Пиленко – известният професор по патентно право от „Новое время”. За всички войната е средство да докажат новинарският си талант и да се прочуят. Българското правителство установява Цензурна секция към Щаба на армията. Молби за приемане за цензори подават видни учени и писатели: Елин Пелин, Симеон Радев, Александър Балабанов, Александър Теодоров-Балан, Михаил Арнаудов, Беньо Цонев, Венелин Ганев и др. Верни на патриотичният си дълг, те ще проявят изключителна строгост и нерядко ще имат конфликти с нетърпеливите и напористи чуждестранни кореспонденти. За да се опази военната тайна, журналистите не получават позволение да присъстват в началото на бойните действия.  На 7 октомври е разрешено заминаването им за Стара Загора, където е разположена Главната квартира на действащата армия. Но и тук, кореспондентите са задържани и едва по-късно ще имат открит лист за влизане в завзетите територии.
Очертават се два бойни театъра: Тракийски и Македонски. Главните сили на българите са разположени на Тракийския фронт, където ще са най-кървавите сражения. Тук  воюват три бойни армии: Първа с началник ген. Кутинчев, Втора под ръководството на ген. Вазов – за действия срещу Одринската крепост и Трета под командването на ген. Радко Димитриев. Последната е била скрита от противника, за нанасяне на главния удар. Цялата дължина на фронта е 120 км. Общо съюзниците разполагат с 895 000 армия с 1778 оръдия, срещу 645 000 противникова армия с 1412 оръдия.
Какво е състоянието на българската журналистика по това време? Вестниците вече са завоювали значително място в общественото съзнание. Чисто партийните издания  отсъпват място на новинарските. Новината става търсен продукт и от  нейната своевременност и достоверност зависи престижът и тиражът на вестника. Той  прониква до всички обществени слоеве и е  лесно достъпен. През 1900 г. Стоян Шангов създава „Вечерна поща”, по-късно излиза вестник „Дневник”, на който от 1908 г. е собственик Атанас Дамянов. Съществуват и партийно оцветеният „Ден” /Цанковисти/ , „Камбана” /близък до Широките социалисти/, „Реч” /клонящ към Народняците/, „Воля” /Стамболовисти/. Големият шанс на българската журналистика е появата на Стефан Танев /1888 – 1950/. Едва двадесет годишен, на 15 октомври 1908 г. той започва като  репортер на „Дневник”. Идеята за създаване на вестник „Утро” се ражда в новогодишната нощ на1911 г.  Във олелията  на тази бурна нощ, след изпито немоверно количество шампанско, Танев успява да убеди Атанас Дамянов, да  започне  издаването на нов вестник - „Утро”. Той  е замислен  по подобие на парижкия „Матен”. Първият брой излиза на 1 февруари 1911 г. Това е първият сутрешен новинарски вестник, излизал неизменно до 9 септември 1944 г.  
„Никога не съм спал повече от четири часа на денонощие. „Утро” се беше превърнало в нещо повече от моята плът и кръв, в живот на моя живот, свързани неразривно един с друг” – си спомня по- късно Стефан Танев, уви вече в килиите на Софийския централен затвор.
Но да се върнем към Балканската война. Военните действия се развиват светкавично.
На 5 октомври І и ІІІ армия настъпват към Лозенград, на 10 октомври нашите войски с команда „На нож!” отблъскват турската армия, на следващия ден в 11, 30 ч. българските части навлизат в Лозенград. След два дни следва ново настъпление и на 14 октомври съединените войски на І и ІІІ армия превземат Люлебургас. На 31 октомври българските войски са пред силно укрепената позиция на Чаталджа.  Тук нашите войски се спират и след тежки загуби от двете страни, започва холерна инфекция. На 20 ноеври до гара Чаталджа се сключва примирие. Изключителните победи на българите са безспорни.
Тези славни времена никога повече няма да се повторят в българската история. Сравнен с другите, младият вестник „Утро” най-добре отразява събитията. Под главата на вестника /изработена от художника Петър Морозов/, с едър шрифт са набрани заглавия, грабващи вниманието с последните новини. Във всеки брой има рисунка, изобразяваща последните събития. Получава се една разнообразна картинна хроника на войната. Ето  примери взети от големите по размер страници на всекидневника.
В бр. 611 от 12 октомври, на рисунка е изобразено  тържественото влизане с военна музика на нашите войски в Мустафа паша /днес Свиленград /.

Точно този момент описва фон Мах  в своя кореспонденция до „ Кьолнише цайтунг”: „ През селището непрекъснато маршируват войски. Песен в такт отеква от техните редици а гайдата ручи между тях... Те вече скоро се скриват от взора и слуха, а в далечината от Одрин, приглушено гърмят оръдията".
Следващият брой 612 от 13 октомври съобщава славна новина - падането на Лозенград –
На другия ден се дават подробности по заемането на града.



Лозенград е важен транспортен възел, на западната страна на Странджа, с 30 000 жители, предимно  българи. От 1859 г. тук има класно училище, през 1860г. гръцкият владика е изгонен, тук българщината винаги е била много силна. 
В брой 620 от 21 октомври изобразява момент преди атаката „На нож!„



Този завършващ удар е чисто българско изобретение и е в основата на големите победи . „Войникът се хвърля с такова настървление, което граничи с лудостта” – съобщава английското списание „График”.
Картата поместена в бр. 635 от 5 ноември показва турските укрепления при Чаталджа.



Тук е най-тясната част на Цариградския полуостров / 28 км/, само на 40 км от Цариград.
Близостта до столицата на Османската империя поражда силна патриотична еуфория. Израз на това е публикуваният в бр. 645 от 15 ноември боен марш „Пред Цариград”.


Младостта на Стефан Танев съвпада с младостта на нашата журналистика. „Утро” се превръща в еталон на новинарството, тиражът му расте и достига до 320 000. В по- късни времена вестникът несправедливо е обявен за жълт и фашистки, а неуморният му редактор умира в затвора.
Многобройните чуждестранни кореспонденти имат вълнуващи преживелици с българските войски. Те ще издадат книги, някои от тях илюстрирани с карти и фотографии, в които ще опишат героизмът на българите. Един от тях, проф. Александър Пиленко пише : „ Аз потеглих на война с ярко изразено българофилско настроение. Завърнах се буквално възхитен от българската доблест и българското гостоприемство „ .
В книгата си, той публикува интересен снимков материал от войната.
Нашият разказ за Балканската война приключи до подстъпите към Чаталджа. Какво се случва след това? Уви, историята  не е милостива.  Героизмът  не винаги определя последния изход. Краят на всичко, е изразен лапидарно от Стоян Михайловски в стихотворението „История на Балканската война в двадесет и четири думи”:
Бунт. Бомби. Кръвнина.
Плач. Митинги. Слова.
Съюз. Възторг. Война.
Победи. Тържества.
Славизъм. Антиславизъм.
Див сърбин. Бясен влах.
Сляп грък. Ламтеж. Цинизъм.
Измяна. Плячка. Прах.

Текст Тони Зарев, илюстрации от архива на автора
© Всички права запазени!

"Многоликата българка": Елена Николай

Елена Николай

Световната оперна прима Елена Николай  е родена в село Церово, Панагюрско, през 1905 г. Ранната бащина смърт води майка й до необходимост да поеме на 22 годишна възраст, грижата за двете си деца. Решава да замине за Франкфурт, където кара курсове за операционна медсестра.
Елена Николай е приета да следва в престижната Миланска консерватория, първа в списъка. Завършва с отличие, но без средства и е подпомогната от проф .Пинторно, човек с „неизчерпаема доброта на истински жрец на изкуството”. Известният импресарио Канела се впечатлява от великолепния й глас и й отваря „тежките двери” на престижните италиански оперни зали. Елена пее в неаполитанския театър „Сан Карло”,  за 29-годишната си кариера участва в 22  оперни сезона там. След Неапол тя пее на още редица италиански  сцени: „Верди”, „Дузе” и „Корсо” в Болоня, театър „Масимо” в Палермо, „Ла Фениче” във Венеция, „Джузепе Верди” и „Реджо” в Триест, „Реджо” в Торино. Роля след роля през 1942 г. тя се появява въодушевена  и на българска сцена в постановка на операта „Трубадур” в Народната опера. През 1943 г. Елена отново идва в България, като води малката си дъщеря – Мария-Аурора, наричана от нея… Минка.  Елена се е омъжила на 31-годишна възраст и скоро след това е преживяла ужаса да загуби първото си отроче. Съдбата я дарява с второ (Мария-Аурора), към което Елена изпитва през целия си живот чувство за вина, породена от прекалената й творческа заетост и трудното й съчетаване с майчинските задължения.
Царственият глас, скулптирана осанка и изпълнителският талант  на Елена Николай я отвеждат до великолепната ”Арена ди Верона”, където тя дебютира през 1947 г. в операта „Джоконда” на Поанкиели  пред 25 000 души!  И ролите следват една след друга: от 1947 до 1956г. тя е единствената Амнерис във Вердиевата „Аида”. Изследователят на нейния творчески път, проф. Константин Карапетров пише за нея така: ”Пределно разностранен е и стиловият обхват на интерпретаторската й дейност. Българката се изявява в предкласична, класична, романтична, веристична, експресионистична и съвременна музика, показвайки умения да вниква в стилово-жанровите особености на всяка епоха.” (Елена Николай. Второ преработено и допълнено издание., С. 1983).
Следва малко ранен, но категоричен отказ от сцената, преди гласът й да й е изневерил – през 1963 г. Елена Николай прави следваща стъпка…към киното. Снима се във филма на Виторио де Сика „Възходът”, после във филма на Дино де Лаурентис – „Моята съпруга”, в „Прелъстени и изоставени”, в „Докторът на пенсионерите” на Луиджи Дзампа. Впрочем, киното я уморява по-бързо от сцената и до края на дните си – до 1993 г.- тя се оттегля от активна творческа дейност. 

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people.

Още за Елена Николай четете тук

Новини за конкурса за млади оперни певци "Елена Николай" четете тук

Към официалния сайт на конкурса

Евелина не иска хляб от влюбени момчета

* * *
Не искам хляб от влюбени момчета,
че хлябът им е обич неживяна.
Разплитам цветовете на дъгата
и пиша с тях по смуглото ти рамо.
Червено като мак мастило
разпръсква всяко нежно междуметие.
Страстта на топка се е свила
и вие във гърдите ми като вълчица.
Страхувам се от нежност и доверие,
като бодли раняват,
като грях тежат.
Една усмивка грабвам в шепи
и моля се за капчица вода
от устните ти стиснати в мълчание,
миришещи на мед и кестени.
Капанът на последната ми обич ме приклещи.
Сега ще искам прошка с чаша нежност.

Стихове от Евелина Кованджийска