"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Песни на Владимир Висоцки


Чуйте няколко от песните на този гениален руснак - Владимир Висоцки - един от най-големите бардове на ХХ век, автор на песни, изпълнител, актьор, с една дума - творец.

"Лирическая"

Здесь лапы у елей дрожат на весу,
Здесь птицы щебечут тревожно.
Живешь в заколдованном диком лесу,
Откуда уйти невозможно.
Пусть черемухи сохнут бельем на ветру,
Пусть дождем опадают сирени,
Все равно я отсюда тебя заберу
Во дворец, где играют свирели.
Твой мир колдунами на тысячи лет
Укрыт от меня и от света.
И думаешь ты, что прекраснее нет,
Чем лес заколдованный этот.
Пусть на листьях не будет росы поутру,
Пусть луна с небом пасмурным в ссоре,
Все равно я отсюда тебя заберу
В светлый терем с балконом на море.
В какой день недели, в котором часу
Ты выйдешь ко мне осторожно?..
Когда я тебя на руках унесу
Туда, где найти невозможно?..
Украду, если кража тебе по душе, -
Зря ли я столько сил разбазарил?
Соглашайся хотя бы на рай в шалаше,
Если терем с дворцом кто-то занял!

"Нещастните приказни герои"

 "Хайка за вълци"

"За новото време"

Чат-пат кьоше за оптимистите и песимистите


Гневът на Ейяфятлайокутъл / от Димитър Дънеков

Дръжте крадец-а-а-а!...
Ангел Чортев е бизнесмен. А откакто стана такъв, туловището му беше наедряло набързо до размер „мечо-стръвнишки”. И походката му бе станала меча – бавна и уверена в комбинация с леко полюляване - ту наляво, ту надясно, но стабилна като на крачещ атомен ледоразбивач. Походка, каквато всъщност подобава на всяка абсолютно сигурна в неуязвимостта си жива твар.
Особено внушително бе това самочувствие в минутите, когато Чортев дефилираше по коридорите на огромния си офис. И подчертано от погледа му, който, изострен като копие в полет, сочеше напред и само напред. Запътен към вратата на кабинета си, бизнесменът не отклоняваше очи към нищо и към никого и не даваше никакъв знак, че е забелязал дори и тези, които страхопочитателно се прилепваха към стените и се опитваха да го поздравят с „Добро утро!”.
И защо да ги забелязва? Никой от тези, които ядяха хляб от ръката му, не заслужаваше какъвто и да е отговор. Неблагодарници са те! Слезе ли човек до нивото им, току виж се покатерили и на главата му!
Ето защо днес всички останаха гръмнати, когато видяха шефа си да профучава край отворените врати, настръхнал и забързан като разярен бик. Лицето му бе зачервено и запотено, а устните му - стиснати като на сумист пред последната решителна схватка.
Явно нещо се бе случило, но какво?
Любопитните се залепиха на прозореца, за да видят как Чортев, пухтящ като парен локомотив, се приближи към портала. А там…
Там вече имаше групичка от няколко зяпачи, насъбрана около бдителния портиер и един набеден в кражба работник.
- Ха, кажи сега на господин Чортев какво си загърнал в този пакет? – усмихна се злорадо охранителят, задавайки въпроса си с тон на върховен обвинетел.
Работникът, познатият на всички като сприхав особняк бай Манол, се дръпна настрана и избухна:
- Лайна! Лайна има!
- Добре! – продължи със същия тон обвинителят. – Хей сегичка ще видим какви лайна си потулил в торбата си!
Той вече знаеше какво ще намери в мистериозния пакет. Грес! Един от неговите внедрени агенти вече беше му звъннал, за да извести за престъпните намерения на стария шлосер. Беше го видял как бръква скришом в бидончето и как запълва едно цяло пластмасово пликче със скъпоценната смазка. А той от своя страна бе уведомил незабавно будното око на работодателя си.
- Разгръщай! – изкомандва гръмко Чортев.
Направи го с глас, с какъвто обикновено командирът на отряда за екзекуции издава командата „Огън!”. И немедлено надникна в разтворената торбичка, но само за секунда, след която гнусливо се дръпна назад.
- Какво е това? А? Какво е?
- Ами… Лайна!… - обади се с глас, приглушен почти до нулевото си ниво, пазачът. – Гюбре…
И започна да бърше гнусливо пръста си, с който бе бръкнал, за да вземе контролната проба.
Кибиците наоколо избухнаха в смях, а бай Манол, зачервен и запотен не по-малко от Чортев, започна да ги оглежда един по един. Той веднага се досети какво се е случило – беше му светнало, че освен от „агента-предател”, прегрешението му е било забелязано и от някой от вечно погаждащите му разни номера негови колеги-зевзеци. Като го знаеха какъв е пиперлия, те не веднъж го вбесяваха с всевъзможните дивотии, които му скрояваха. Явно беше, че в случая шегаджията незабелязано бе сменил греста с поне половин „кравешка торта”. Ефектът естествено би трябвало да се очаква на следващия ден, но… „контраразузнаването” го бе осуетило. И докато бай Манол, безспорно доволен от развоя на събитията, но същевременно и ядосан на незнайния все още шмекер, се оглеждаше на всички страни, Чортев изригна като неумолимия исландски Ейяфятлайокутъл:
- Ще ме крадеш, а? Ще ме крадеш! Уволнен си! Още от утре! – и като се обърна към охранителя, кресна: - Викай личния състав да му снемат обясненията и да му готви заповедта за дисциплинарното…
- Ама… К-к-каква кражба?… - запелтечи служителят. – Лайната ли?
- Как каква кражба, бе? Как каква кражба? – нахвърли му се Чортев. – Лайна било? А той тия лайна да не би от вкъщи да си ги е донесъл, а?... И те са мои!... Щом са тук, са мои!... И никой няма права да краде от лайната ми!...
- Ами като не ни плащаш по шест месеца – набра кураж бай Манол – какво очакваш, да си купувам лайна от супера ли?...
- А-а-а!!! - Ейяфятлайокутъл изригна с пълната си мощ. – Аз съм ти виновен, значи! Крадец! Крадец! Да идва личният състав! Като ти взема аз сега една заплата, ще се научиш ти как се крададат лайната на тоя, дето те храни!... И всички ще се научат!... Вън! Вън!... Неблагодарници такива!
Смехът на кибиците бе секнал. А вулканът даде гръб на събитието и пое обратния курс по обичайния за него начин – като истински атомен ледоразбивач.
Автор Димитър Дънеков, карикатура от Доньо Донев (2004 г.)

(Феълетонът е публикуван и във в. "Време" - Панагюрище, бр. 2 (686) 2013 г.)

"От икебана дървесата ги боли" като оратория

 
Слушате ораторията "От икебана дървесата ги боли"
Музика Никола Вълчанов, обработка Пламен Велинов, текст Иван Станчев, изпълнява Студентски курсов хор при Национална музикална академия „Панчо Владигеров" - София, диригент Искра Огнянова.

От икебана дървесата ги боли
Корица на книгата "Дяволден"
Дърветата са сякаш икебана –
оазис тих
във ниското на шепите.
Сега при тях не мога да остана,
защото пих,
а красотата им ще сгрее слепите.

Дърветата напомнят за сираци.
Не ги вини,
че по небето пишат!
Със есен вятърът постла си –
ще зазими,
а после римите ще станат киша.

Дърветата са влажните клепачи.
Не мигат,
почне ли небето да сълзи.
Земята идва ù да се разплаче…
Но стига!
От икебана дървесата ги боли.


(Стихотворението е публикувано за първи път в дебютната поетична книга на автора "Дяволден")

Водоносец
             На Никола Вълчанов

По чигите на петолинието шатлае момък -
ръцете му пулсират с бяло, черно...
Че из душата му мелодии се ронят
и кичат се сърцата ни огрени.

От центъра на днешна ни България
към цялата Вселена тръгват впрягове -
със лъвове и музи, с вик фанфарен,
че иде принцът на Аугуста Траяна.

Добре дошъл, в Града на Мъдростта!
Неспирните лъчи на слънцето те милват.
Ключова Сол е ключ на смелостта
и прелестите на света във теб се сливат.

И като ярък Водоносец жънеш...
Плеяда черни ноти стават злато.
И от Аязмото възмогват кълнове,
които ще звездят из необята.

Стихове Иван Станчев