Стою Пенчев Пиклев - от Сръбско-Турската война до опълчението

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

Ето още един от истинските герои на нашето Освобождение, на нашата, българска Свобода.
Това е панагюрецът Стою Пенчев Пиклев, известен и като Комитата. Този човек с благ, но твърд поглед на снимката, направена му много след Освобождението, е бил уастник в 4-та опълченска дружина, под командването на  майор И. Т. Редкин, по време на Руско-Турската освободителна война от 1 май 1877 г. до 30 август 1878 г., а преди това е взел участие и в Сръбско-Турската война през 1876 г.
Смелостта му, геройствата му са запечатани на ордените, които висят на гърдите му - а сред тях и кръст за храброст.
Роден е на 15 март 1854 г. в Панагюрище и е доживял до 1 август 1940 г., когато е починал в Пловдив след един богат и изпълнен със събития живот.
Снимката е предоставена на Историческия музей в Панагюрище през 1992 г. по повод 114-та годишнина от Освобождението на България от Османско иго от неговия внук по майчина линия Апостол Апостолов.
Героят Стою Пенчев Пиклев е отгледал четири дъщери и един син.
Ето на такива хора дължим съществуването на България днес - обикновени, смели, целеустремени. И в никакъв случай - незнайни. Всеки от тях има име, житейски път и привилегията да е живял и участвал в историческите събития без страх, а напротив - с открито чело и с мисия за бъдещето. Т.е. - нашето настояще. Какво ние ще оставим след нас обаче, се пита времето.

Стоян Радулов, редактор

Очерк за опълченеца Тодор Калоянов четете тук

Следете Ретро Панагюрище във Фейсбук и потънете в миналото на града:

Как бе построен паметникът на свободата... Из клиповете на Ретро Панагюрище

Из снимките на Ретро Панагюрище...

Манол Панчовски ни дарява с нови пролетни картини

С нови пролетни картини ни зарадва талантливият панагюрски художник Манол Панчовски. Таланти като него правят живота ни по-красив и по-цветен.

Репродукциите на картините са от личния профил на художника във Фейсук.

   

Повече за Манол Панчовски в "Чат-пат" четете и разберете, като последвате етикета с неговото име под публикацията.

Опълченецът Тодор Калоянов: "Любете землята, за да ви познава и тя и да ви помага"

ГЕРОИ ЗА НАШАТА СВОБОДА

"Без ордените може, но без сърце не може!"

Панагюрецът Тодор Калоянов е един от последните оцелели опълченци. Заедно с още неколцина другари той доживява дълбоки старини.
Роден е на 1 януари 1853 г. в Панагюрище, в семейството на Илия и Стойка Калоянови - бедни, но свободолюбиви българи. Учил се да чете и пише в килийните училища на града. Един от прадядовците му бил даскал, близък до Софроний Врачански. Говорил много на децата и внуците си за историята българска и най-вече за цар Калоян. Затова старите панагюрци му притурили името "Калоянът", което по-късно се превърнало и във фамилия.
Закърмен с боен и неспокоен дух, веднъж 15-годишният Тодор отворил тайника в бащината къща и откраднал пищовите. Вместо да си играе като другите деца, той се скитал из горите и се учел да "мери нишани". Каймаканинът обаче го усетил какви ги върши, затова Тодор забегнал в Одрин. Укрил се сред работниците на барон-Хиршовата железница.
Когато през 1876 г. избухва Априлското въстание, Тодор се върнал в Панагюрище, за да вземе участие в бунта. Сетнешните му скиталчества минали пак през Одрин, Цариград, Одеса, Кишинев и Плоещ - все знакови места за българските хъшове. Тъкмо в Плоещ станал част от Първа оплченска дружина, под командването на подполковник Константин Кесяков.
На 20 май 1877 г. бил произведен в чин ефрейтор за отлично поведение и усърдна работа. Участвал във всички походи и боеве на бойната единица - при героичната отбрана на Шипка, при боя в с. Зелено дърво, Габровско, при зимното преминаване на Стара планина по Химитлийския проход и при атаката над турския укрепен лагер при с. Шейново. Особено се отличил в боевете при Стара Загора и Чадъртепе.
На 30 юни 1878 г. Тодор Калоянов е уволнен от Опълчението.
След Освобождението опълченецът се завърнал отново в Панагюрище. Скоро след това се оженил за Неда Ненова Оряшкова, която била сестра на свещениците Иван и Антон Оряшкови, също учасници в Апрлското въстание. Тодор и Неда имали един син - Илия и три внука. Дълголетието си Тодор Калоянов дължал на редовните разходки, които предприемал из Средна гора. На преклонна възраст, подпрян на дряновия си бастун, отишъл за пореден път до Оборище - мястото на Първото българско народно събрание. Това преживяване той описал в спомена "Едно отдихание до Оборище", което поместваме отделно.
Тодор Калоянов загинал при нелепа злополука на 28 юни 1948 г. на 96-годишна възраст. С военни почести е погребан в София.
Днес улица в Панагюрище носи неговото име. А механа "Старата къща" е построена върху основите на бащината му къща.
„Баща ми бе несломим по дух. До последния си ден живя като възрожденец!” Това са думи на сина му Илия Калоянов, казани с преклонение и почит.
„Животът на Тодор Калоянов е достоен за възхищение, един  живот, живян достойно и отдаден за освобождението и благото на България.  Горди сме, че сме собственици на къща с толкова героично минало!“, споделят днес семейство Петришки.

Стоян Радулов, редактор

Едно отдихание до Оборище

Аз съм пътувал и с Хиршовия трен. Виждал съм отечеството ни и в оная мъка, кога турският сигналист удряше камбанките по куминя и на турски командваше, че тренът тръгва. И всички се юрваха към вратите да се качат. Кой ще ти гледа тогаз Българията? Криех се в Одрин, при нашенци, а след туй се хванах на работа при барон Хирша.
Друго е отечеството свободно. Кога почуках с бастуня по камъните на Балкана, като че чуех гласа му. Кой с пайтон, кой с муле, а аз с дечицата - пеш. На гръдта ми - ордените, памет някогашна, без тях може, но без сърце не може!
При паметника наш Минчо панагюрчето дума:
- Дядо Тодоре, стар си, а как можа да додеш до тук без конче?
Рекох му:
- Таз земля ме познава, като я почукам с бастуня, аз знам коя пътека е най-кратка, коя най-малко ще ме измори.
Като ме видяха на върха, един от отците отложи шапка. А дечицата - едно до друго: "Дядо Тодоре, дядо Тодоре!" Всяко пита и разпитва. А то землята да можеше да ни върне хората, най-добре, но как?
Разказах за които знаех и каквото знаех. Но най-важното: "Любете землята, деца мили, за да ви познава и тя и да ви помага. Помня Тодорчо Белопитов, секретарчето на Бенковски, сродник мой далечен. Пишеше той поезии и в тях казваше същото. Загина, кажи-речи на ваша възраст. А правеше свирки и хайдушки песни свиреше. Ама ще се качи на Балкана, да го чуе ухото на турчина, че Балканът е майка и баща, и всичко свидно, що наричаме отечество!"
И слязохме от Оборището пешком, всички сега заедно, по пътечките, които аз зная. Че то камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта.

Тодор Калоянов, опълченец

"Камъните и гората и пътеките са историята. Трябва човек да ги почука с дряновицата, за да им чуй мъдростта." 

Открийте и харесайте РЕТРО ПАНАГЮРИЩЕ във Фейсбук

Конкурс за непубликувана поезия за деца "Стоян Дринов `2018"

Национален конкурс за непубликувана поезия за деца “Стоян Дринов”

Отново и през 2018 г. Община Панагюрище и Общинска библиотека “Стоян Дринов”, организират Националния конкурс за непубликувана поезия за деца „Стоян Дринов”.

Условия за участие:

- стихотворенията да са с детска тематика;

- да не са публикувани;

- до 2 (две) творби – в три екземпляра.

Награди:

- Първа награда – 350 лв.;

- Втора награда – 250 лв.;

- Трета награда – 100 лв.

Наградите ще бъдат връчени на 31 май 2018 г. в Общинска  библиотека “Стоян Дринов”.

Резултатите от конкурса ще бъдат публикувани във вестниците “Оборище”, “Време”, “Словото днес”, списание “Читалище-1870” и специализирани литературни сайтове.

Срокове за участие:

От 5 февруари до 8 май 2018 година всички, които желаят да участват в конкурса, могат да изпращат своите творби на адреса на библиотеката – гр. Панагюрище 4500, Общински пазар до Общинска библиотека „Стоян Дринов”.

За повече информация - от 9.00 до 17.00 часа (от понеделник до петък) на телефони:

0357/6-35-78 – Магдалина Матанова.

0357/6-23-83 – Стефан Рапонджиев.

Всичко за конкурса - тук.

Размисли върху трите „Гъ”-та на Иван Динков

Когато четем или още повече говорим, или опазил ни Бог, пишем за Иван, задължително здравословно е да се „самореспектираме”. Звучи малко като „саморекетираме” или „саморекламираме”; очевидно за мене това понятие не е еднозначно и дори нещо ми нашепва, че е и опасно – току виж съм се „самоизбайконурил”, (самопритурил),  в нечий „затворен” за неправоимащи космос, а това може да се възприеме от бдителния читател наистина и като самореклама. Ще ми се още в началото да се съглася с него и да му споделя, че наистина от саморекламата до самоизмамата разликата е само седем букви и е време да се самореспектирам от факта, че Иван употребява само три скромни „Гъ” – та, за да ни остави недоумяващи в един „самоизстрадан” космос. 
И така – лековатостта на анализа ни е недопустима! Към Иван трябва да пристъпваш дълбоко окопан, не само защото името му е съзвучно на Балкан, Океан или на „Барабан!”, ако щеш, но и дълбоко окован в сладките, но и жестоки вериги на поезията, за да се гмурнеш в „тежките води”, на „трудните му”, (по думите на някои сладководни сирени), текстове. Няма как да не се съглася – за тези рисковани потапяния трябва да си поне с екипировка на тежководолаз и да си малко нещо луда глава, за да се хвърлиш в рискованата мисия, което ще рече, да изследваш подмолите из подводните пещери на мисълта Му – мисълта на Иван Динков. Поетът, който иде подир Вапцаров… 
Но липсата на благоразумие понякога е и качество. Окрилен с онази, крехката утеха – „свестните у нас  считат за луди”, се гмуркам. 
Спирам се удивен пред стиха с който завършва онова негово „подмолно” стихотворение, озаглавил го „Референдум”!, (от „Славянски псалми”, 2001), а именно: „Главно от майчини клетви!” Спирам се и уловен за стиха, губя кислород. Усещането е като на тежководолаз, тежко поразен от дълбинната „кесонна болест”. Само съм чел за тая омая, макар, че съгреших пред приятел, като в самохвално едно опиянение го послъгах, че моя милост е служил в „подводните войски” на Народната Република, сиреч – в „тюлените” и в подводния флот съм изкибичил, има-нема, три годинки. Е, милостта ми сега изказва предположението си на лаик и самореспектирайки се, се питам – а за мене ли е тая? Щото кибиченето в поезията е не по-малко опасно. Но е късно – вече съм се хлъзнал по невероятната верига от трите тъмни „Гъ”-та, а излизането от бездната, най-вероятно, е проблематично и вече се на„гъ”лтвам:
Г ...
Г ...
Г ...
Главно от...
Защо? Гъ, Гъ,Гъ? Какво иска да ни каже с това тежко и тъмно „гъ”гнене И.Д.? Мястото, това е мястото за сериозен размисъл върху този Му поетичен ребус. Но ребусът не е само поетичен. Той е тъмнодълбинен, или още – тъжнодълбинен, не дай си Боже, тънкозабавен, а може и тънкозабравен – за някои леководолази от лекия поетичен флирт, (или финт). Според моето скромно тълкуване из тези подмоли витае нещо тъжносакрално от българския дух, някакъв спазматичен дъх, стон безпомощен и вопъл безнадежден от нашите майки, а може и чак от техните майки, ще рече от нашите баби, а може и от техните, и …. И тая сакралност я носи не от вчера народопсихологията на племето ни. Уви, тя ни гнети и днес – сакралността на „майчините клетви”. Ето, точно тук ловя въздуха като риба на сухо – кесонната ми поетична болест ме сгромолясва – кислородът е удавен от азот.
В приглушения тътен на тези букви, сподирен от тайнствената неизвестност и мистика на по три трудно поносими точки, аз безумно пророкувам нещо познато, но нещо отколе неразбираемо и страшно. Страшно, защото са ми скъпи ония пропукани устни, които изричаха и още изричат клетвите кървави, клетвите дето ги започват и свършват с онова: „Господ да ги убие!” Три пъти Гъ...! Три пъти! Но кого да убие Господ, кому да отдаде справедливата десница на добрия Дядо Боже? И защо го призовават да наметне върху ореола капишона на палач? И как да проумея, как, че оная която ни дарява Живота и Светлината, сега, в черен несвяст, моли, моли за Смърт!? Кого да убие Всевишният, бащите ли ни? Възможно е понякога да се изпускат такива думи и спрямо тях, малко ли камъчета дебнат тежката семейна кола дорде крета из кривините на нелекия ни път. Нанагорнища и нанадолнища из него дал Господ, но в тези случаи звучат ми тия благопожелания само като упрек, като градивна критика, макар и бая сурова. И толкова.
Тук, според мене, става дума за нещо по-дълбоко, по-трагично и съдбовно. Не че нашите майки са били особено възхитени и са се възклицавали, запленени от тежките мохабети мъжки из тия кръчми – „пусти да опустеят!” или денгубенето по гюмета и пусии авджийски, мотането по събори и панаири. Е, имало го е и тоя рахатлък, има го и ще ги бъде и занапред тия греховце бащини. Личната, семейно адресирана клетва, обаче, колкото и поетична да е, не бе намерила никога подслон при И.Д. Под тая стряха за нея няма сушина.
Тук става въпрос, именно въпрос, за „Генерал пред войници” и за „Войници пред генерал”! Е, тук е, мисля, тая е халката, разковничето на тоя ребус – ребус социално-политически, хуманен и, смятам, антивоенен! Ката ден „референдум”! Майчин! Така си разчитам аз „Гъ”-то, така: „Господ да ги убие!” 
Г... 
- Господ да ги убие! – тия, дето сториха милите ми дечица сироти, само на две женски ръце ги оставиха! Как да ви отчувам!? А мен, мен зачерниха без стопанин... 
Г ...
- Господ да ги убие! – тия, дето пратиха детето ми на смърт, батко ви. Момчето ми...
Г ...
- Господ да ги убие! – тия, дето усмъртиха внучето ми, радост и надежда бабина... 
Главно от майчини клетви...
- Тия, па и ония – дето ни грабнаха най-милното и ни живи загробиха...
Там, при Сливница и Пирот, по Източна Тракия – при Одрин, БунарХисар, ЛюлеБургас, пред Чаталджа, там, някъде из Беломорието – из тресавища и малария, там, из Македония – посреди холера, глад и студ, там, при Страцин, под Стражин, и на Косово поле, там, из Пустата унгарска, там, някъде далеч. И там..., в Ирак,  и...
Бяха лъвове!
Тигри!
Титани!
Бяха... Но тия мъже и момчетии, накачулени с шинели, с пушки, щикове, каски и паласки, призовани под ласкавото и лъскаво лъвско знаме, знамето на тигри и титани, тия „нежни адамови ябълки” с лъвски трепет в сърцата, как да „познават бащите си”, като ги не помнят! Лъвове, тигри, титани! Да, но... „главно от майчини клетви”. И ако допуснем, че има някое изключение, то ще да е овехтяла от сълзи снимка, скътана заедно с неокачен на ничии гърди медал – таткото се е кадросал я на венчило, я на войнишка вечеря, я на прасе, я,… най-вече, при друг съдбовен момент, но винаги туй се е случвало „вече” – преди да тръгне и легне там... Там... завинаги.
Очите ми се пълнят, преливат от тия Динковски „Гъ”-та, защото той бе издялал в гранита на паметта ни още оня безпощаден, единствен стих, в който кърви и во веки веков ще кърви майчината неутешимост: „Никоя победа не връща мъртвите…”, защото знам, знам, помня в Панагюрище колко вдовици по съседските къщя живееха в детството ми – бяха четиридесетте, петдесетте години на двадесетия век след Христа! Живи бяха още! Живи?! По милостта на Всевишния и Всеблаг Отец или волята жалостива на съдбата, бяха още живи, още крееха тия съсухрени, съсипани женици, останали до край вдовици – невести, майки и баби, пребрадили черните забрадки – безмилостните, неутешими знамена на Смъртта. 
Лъвове!
Тигри!
Титани!
Тогава, в ония ми наивни детски представи, не зная защо, вдовицата беше за мене нещо неразгадаемо и странно, една черна сянка, една хърба невестулка, която предръсва отвреме-навреме покрай дуварите, из сенките на човешката гузност и крие лицето си по навик, като прокажена, дори си мислех, че да си вдовица е нещо, едва ли не, срамно! Никак не проумявах казаното от мама за тези нещастни, отбрулени в младостта им листа. През гладкия ми мозък не ми и минаваше, че тия жени всеки божи ден водят, лишени от мъжете си и вместо тях, битката с красивия и светъл живот. Нежни и крехки „лъвове, тигри, титани”, загърбят женственост и красота, удавят нежните помисли и страсти, вадят зъби и нокти, и люшкани от отчаяния и надежди, в титанични борби отчуваха челядта, завещана им от мъжете и провидението. 
Това прочетох от Иван Динков! Това!
За да се закова отново на онова: „Никоя победа не връща мъртвите!” 
- Бабо Цветанковице, Бабо Деенице, Бабо Гьоргьовице, Бабо Дело, Лельо Деянице, Бабо Добро, Бабо Гълъбино, Бабо Недо, Бабо Иванке, Стрино Велико, Бабо Гино…, Бабо…
Простете!

Михаил Гунчев(Из „Опитомяване на Свободата”, 2017 г.)