"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

КУЛТУРА ЗА ИЗНОС. Да популяризираме Панагюрище сред чужденците

ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ:

 
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Дойчо Бучаклиев - заслужилият почит и уважение театрал

Откъс от книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище" (Дял ІІ. "Ореоли от виделина".)

Дойчо Стефанов Бучаклиев (1888-1964) е с изключителен 50-годишен принос в развитието на театралното изкуство в Панагюрище. Следвайки ученическата си мечта, през 1910 г. се включва в състава на „Общодостъпен театър“ - Видин, създаден от Петко Атанасов, който е учил актьорско майсторство в Московския художествен театър. С приложение на идеите за жизнена правдивост на К .С. Станиславски и В. И. Немирович - Данченко, са пресъздадени запомнящи се образи на сцената. През 1911-1913 г. Бучаклиев е в трупата на Народния театър, когато там е драматург Пейо К.Яворов.
 По здравословни причини след това Дойчо се завръща в родното Панагюрище. В периода 1913-1915 г. изпълнява главните роли в пиесите „Лес“ и „Доходно място“ от Александър Н. Островски, „Живият труп“ от Лев Н. Толстой, „Ревизор“ от Николай В. Гогол, „Сватбата на Кречински“ от Александър Сухово-Кобилин, „Народен враг“ от Хенрик Ибсен и други.
През 1919-1920 г. е избран за председател на читалище „Виделина“. Като ръководител, режисьор и актьор той съживява театралния живот в Панагюрище след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни.
Автор е на либретата на оперетите „Илка“ и „Янош Хусарят“, разработени по разкази от руски автори, музиката към които е дело на  друг панагюрец - Лука Зумпалов.
Дойчо Бучаклиев е деен общественик в града - избиран е за общински съветник, през 1929 г. представя Панагюрище при откриване паметника на Панайот Волов в Шумен и други.
В периода 1931-1934 г., като инспектор в Народния театър в София, има заслуги за гостуването в постановки на читалищния театър в Панагюрище на именити български актьори, сред които Кръстьо Сарафов, Пенка и Матей Икономови.
Дойчо Бучаклиев има публикации в централния и в местния периодичен печат.


Неговата студия „Театралното дело в Панагюрище“, включена в том ІІ на сборника „Панагюрище и Панагюрско в миналото“, издаден през 1956 г., е най-добрата творба, посветена на панагюрското театрално дело през онзи период.

Съставители на книгата са Нина и Иван Радулови 

Официално представяне на сборника в салона на Читалище "Виделина" в Панагюрище: 28 септември 2015 г., 18:00 часа

НА ЧУЧУРА / панагюрски говор в разказ от Дида Гемиджиева

Дида Гемиджиева
Като текна онова чернило от чупурките на чушмите, фанахме са за главите. Само животните го пиат. То за готвене не стая, камоли за пиене. Исабихме си прането.
Забатачи са наща женска работа.
От зимници и мутваци, от сайванти и битови стаи измъкнахме кобилици и котли, пласмасови бидоне и шишета, па айде коя на Чучура, коя на Койчовец, коя на Щернята, коя пред Банята или при “Свети Гьорги”.
На опашката за вода!
- Ак ни е! - вика мама - Забурави народа що е опашка. То за ляп ли не бе, то за басмъ, за вега. На сякакви опашки съм са редила. Съгъ не мога. Надам са на теп, дъще, да ма раниш и поиш. Разгологъзи са народа, уеде са, угои са. Нека съгъ младите са редът на опашка за вода. Да разберът, че нема  само ори, мели, яш.
И ето ма мен на Чучура. Добря че луе, а не цъцре, та опашката са не бави много. Ама и жените - много. И сяка бъбре нависоко.
- Вода от Марица колко щеш. Ама като водопровода е стар. Сменя го кмета. Пустосват го едни, други го благославят.
- Арно ни е момчето, нищо че градъ е разкопан. Сяка улица - окоп. Нема кадя да стъпиш. Съпиняме са в павета, камане и бурене по тротоарите.
- То що павета и плочки изчезнаа! Крадът ги с камионе.
- Остави айдуците! За децата е страшно. Да земе мойта малкъта да са сумбуляса вчера предкъщи. Добря че чухме. Орева светосията. Ем и рекохме да кюта с баба й дома, да не припарва вънка. Дженгазъ! Пляса и половина!
- И мойто е фитньъ! Не са запира дома. Дека ли има да са акне? И той е блейкя като твойта.
- Дяца, аздисале дяца! Ами старците? Любопитни патки! Да идат да видат. “Ша ида до комшийката, вика свекървата, за аванчето и сакавицата, вика. Зе ги, па са не сяща да ги върне”. Бамбашкъ жена! Да са исипе точно пред Лековичини. Лежи съгъ и се ганика, се друг да й бере гайлето.
- И мойта е гюнасъ, ама даяни на болка. Каквато е гидул, едва е изтътрузихме от изкопъ. Тя - ни гък, ни ох! Кайрати! Оти е виновна.
- Ейляци са дъртите! Немат наще дертове. Надрънди са и тате да иде да гледа. С бастуна стигнъ до вратнята. Позяпа, позяпа що чинат багерете и крановете, па си седнъ на задника.
- Ей, момиче, що пререждаш? Варди си редъ! Големи гяволе се пишеше от маалъта. Не ма бутай, ма! Ша ти омашъ един!
- Не съ подгигилясвай! Живеете си днеска бейгиби. Ем сте роми, а не мангале и се недоловни. От семейните живеете, държавата и помощи ви дава, а се искате. Стой мирно!
- Ама, како! Бързам. Чакат ма гладни дяца!
- И нас чакат. Вода трява на сички.
- Ама, како, мойте са седем. Едът и пиат като провале.
- Кой та кара да раждаш през година? Я каква си млада. Поживей си!
- Така си живейм - едем, пием, пеем и дяца праим. Да са не затрий семето ни.
Опашката не обелва бъкел.
От истината боли.

Автор Дида Гемиджиева 
___________________________________
Разказът "НА ЧУЧУРА"  е от подготвяния за печат сборник с разкази "По панагюрски" и публикуването му в "Чат-пат" е за първи път. Разказът "ТЕАТРО" от същия сборник четете тук.

Тайните на съкровището от могилата „Мрамор” край Панагюрище

Обща снимка на находките (вляво) и Фалера 3 (на снимката вдясно)
Макар и встрани от големите пътища в древността и Средновековието, Панагюрският край изминава свой ранен исторически път на развитие. В околностите на града се намират редица археологически паметници - следи от древното минало. Десетки надгробни могили свидетелстват за тракийските племена, живели някога по тези земи. В една от тях - могилата "Мрамор" е разкрито погребение на тракийски вожд с богати гробни дарове от епохата на елинизма - IV-III в.пр.Хр. Недалеч от „Мрамор”, в местността Мерул е открито и световно известното Панагюрско златно съкровище.
Откритието на „Мрамор” през 1903 година е случайно. Намерени са сребърни апликации, чийто произход и предназначение са дискусионни. Гарнитурите са делят на две части: едните за щит, а другите за конска амуниция. Датирани са от VІІ до ІV век преди Христа. Тези за щита са изработени от сребро. В центъра им е стояла голяма продълговата апликация с височина 32 см, украсена с човешки и животински фигури, изобразени наивно. И апликациите от гарнитурата за конска амуниция също са от сребро и са датирани към V век преди Христа. Те са десет: две кръгли големи с диаметър 5,5 сантиметра и осем четвъртити плочки. Видът на четвъртитите и досега не позволява със сигурност да се определи какво точно представляват - апликации за конска амуниция или фалери за щит или броня.

Текст Стоян Радулов, снимки от Институт за изследване на изкуствата при БАН

Българският език

От проф. Александър Балабанов
___________

Делят някои езиците на благозвучни и на неблагозвучни. Не знам какви могат да бъдат тук критериите, защото майчиният и бащиният език за всекиго е най-благозвучният. Затова наричам това деление дело на глупците. Същите ония, които, понеже не намират в него досадната звучност и звънкост на италианския или проточеността на сръбския, без да се срамуват, наричат българския език груб.
Като че не стига, гдето българското слово, ако го ценим само по външния му звук, то е твърдо, то е остро, гъвко като стоманата, и ковко и живо. А в речта всичко се набира там, гдето трябва. Удареният член за мъжки род в края на думата бие като чук.
И шест до седем милиона славяни, от устията на Дунава до сам Цариград, от Дунава до Бяло море, от Черно море до Шар, говорят тъкмо на тоя език, бият и коват с тоя чук. А ѫ-то – и когато е на края като звук, и в средата – то е тежестта и силата на чука.
* * *
Еднъж пътувах из България с един от Англия дошъл англичанин. Влязохме в една кръчма. В нея имаше само двамина селяни. Те бяха забравили да си отидат у дома, макар и да бе късно по обяд, бяха се увлекли в разговора си. Моят англичанин слушаше и гледаше, гледаше и ги слушаше, учудването му растеше. Току ми каза: “Тези хора пият заедно, чукат се с чашите си все по-любезно, главите им се допират отвреме-навреме – и все пак те се нападат, те се карат, те се ругаят!
И, наистина, тия удари на члена, блъскат на ѫ-то, бяха ту като лъвски рев, ту като пъшкане на борци, ту като сблъскване на тежки предмети. Към това – поне за мен бе тъй сега, щом ми се обърна и изостри вниманието от англичанина – към това се прибавяше винаги свежата и особена разнообразност на ударенията в една и съща дума. Рид, ридът, ридà, ридѫ, рѝда, рѝдове, ридовè, ридовèте, рѝдовете, два, три, пет рѝда. А коравината на всеки по-ясен звук създаваше една мъжествена, сърдита музика, заповеди и маршове… А по някой път току зашепнат…
И се чувстваше, че тоя език има тая чудна сила с еднаква бързина да предава и рева на раздразнения лъв и едва доловимия шепот на тревата.
А словесното богатство на българския език – колкото повече дълбаеш, толкова по-много и по-светло става то.
И понеже българският книжовен език е послужил като първа основа на книжовния език на другите славянски езици, може и той сега на воля да си взима всичко от всички, според настроението си, според това, какво има да представи.
И така българинът има право и може от думите на който и да е славянски език веднага да си създаде безукорно чисти български слова, стига само да поиска да ги каже по български в българска реч. И такива думи никому никога не бива да се виждат чужди.
Тук, в тая властност, нашият език е побратим с английския, който също така всичко взима, всичко яде, всичко прави чисто английско, дори и китайските, и японските слова…
* * *
С тая сила на словесното богатство на българския език съперничи неизброимото разнообразие на граматическите форми, гъвкави и свободни, и весели. Особено оная весела свобода на българския синтаксис.
Глаголът – към него в българския език има особен култ. Всички отсенки и образи, и полуобрази, и сенки на сенките на дейната мисъл, на действието или на състоянието, бързите, неусетно променливите прекръшвания на настроението, стига да има кой да ги използва правилно тия толкова много времена и наклонения, и еднократности, и многократности. Също като в царя на европейските езици, в древноелинския.
Също като в него, парадоксално свободен е и нашият словоред. Писателят или поетът може да разгръща накъдето си иска и както си иска и замисли своята индивидуалност, и всичко да бележи със свое лично клеймо. И българинът, също като немецът, би могъл да си пише дълги периоди със завои, със сводове, със слепи улички и със същата леснина би могъл да намери крилати, къси изрази за своите мисли. Дяволът на всеки добър български писател надзърта от всяка негова дума, без каквито и да било усилия, също така и ангелът.
Познавам някой и друг език на тоя свят, превеждал съм Омир, Шекспир, Хайне, Платон, Гьоте, пределикатния Софокъл, страшния Есхил – и никога не ми са липсвали български слова и форми, за да предам точно това, което чувствувах в оригинала, в самия основен гръцки текст. И както пиша в предговорите си например към невъзможния Аристофан, ако някъде е лош преводът им, то не е затова, защото българският език не стига или е груб и слаб, а защото аз, преводачът, съм слаб.
Моля, който иска сам да схване що значи това, нека вземе хоровите части на преведения от мене с толкова обич и радост Агамемнон от Есхила, или, ако иска да почувствува и тънкостта на българския език, да вземе превода на Софоклевата Електра. Защото Софокъл е най-големият художник на езика, най-тънкият тълмач на словото.
Слушал съм да говорят чужди филолози, писатели, пък и сам мога да съдя донейде на преводи из класическата поезия, особено на френски и немски, дори и когато са направени от знаменити и даровити преводачи, обикновено липсва свободата и преснотата на оригинала.
А преводите на български са свободни, верни и пресни като кога ти мирише току-що разорана пръст. Няма традицията на терминологията, няма простата транскрипция на елинските думи с френски или с немски букви.
Свободата, богатството, жизнената сила на българския език биха могли да се покажат със следния факт.
Докато в писанията на несравнено по-напредналите езици поетите са принудени зарад стиховете си, зарад римите си, зарад ритмите си, зарад числото на слоговете да съкращават, да скъсяват думите, да им изменят образа, българският поет, особено след Яворова и след Вазова, няма никаква нужда да прибягва към това средство. Нему не трябват никакви ножици, нито за стиховете, нито за думите.
И най-хубавото на българския език, на българския стил е това, че докато всички други народи имат един език за поезия, друг език за обикновено служене, за публицистика или за официално служене, българският език е съвсем еднакъв за всички служби. зависи само от тона, от импулса, от цвета и от душата на речта.
Или е глупост, или е грях, когато някой каже това: това е на френски, где може това на български! Това е на немски – где може това на български!
Где ли може? На български може всяко нещо, което е на френски или на немски – може, дори може и по-хубаво. Защото нашият език словесно е много по-богат от френския и има по-дълбок извор. И е по-силен, по-ясен и изразителен от немските тъмни и сложни слова.
* * *
И знаете ли, знаете ли Вие, некултурни господа, Вие, които случайно сте отишли във Франция или в Германия, нямали сте никакъв склад в душата си, заучили сте чуждия език, преди да сте личност, и се чудите, че и на български може да се каже добър ден, знаете ли Вие, че докато в дванайсето столетие на клада се горяха в град Мец книги, защото били писани не на латински, а на роден език, в България три века преди това, още в девето столетие, имаме литература на чисто български народен език със своя азбука и със свои речи!
Който не вярва, да отиде в Преслав и да се поклони!
* * *
И, знаем, българският език е още между чук и наковалня. И колко много е ковък той! Колко малко от народното словесно богатство е засегнато!
Учените ще създават от сегашния български език езика на науките си, писателите се надпреварват заедно с толкова даровити поети и поетки да предават на български най-странните и най-новите понятия, имената на дълбоки и незнайни досега мисли и образи.
За щастие българският език няма толкова диалектни разлики. Българин от всеки край може да се разбере с българин от всеки край. Охридчанин с тулчанец няма и да усетят, че са от двете крайни крайнини на българството.
Нека само нашите филолози и писатели, и поети да събират богатството на българския език от всички краища, да не се увличат от местните си улеснения. Всички потоци да се стичат в голямата река на българската реч.
Българският език е залогът за бляскавото бъдеще на българската литература.
Българинът най-яростно пази българския си език.
Вникнете във всички борби и войни на българина от хилядо години насам, ще видите, че всички те, както и последните четири войни, са били не за земи, не за богатство, не за надмощие, а само за българския език.
И дори ако пак би се увлякъл в такива борби, те няма да бъдат за друго, а пак само за българския език.
_______________

Текстът е публикуван за първи път в списание за стопанство и култура “Българска земя”, 1931-1932 г.
_______________
Проф. Александър Балабанов, литературовед, преводач, критик, поет и общественик, е роден през 1879 г. в гр. Щип. Като ученик в гимназията превежда и публикува части от „Илиада”, а на 18-годишна възраст превежда "Прометей” на Есхил. През 1898 г. завършва класическата гимназия в София, а по-късно и класическа филология в Лайпцигския университет в Германия. От 1908 г. е преподавател по класическа литература и филология в Софийския университет. През 1921 г. става редовен професор и директор на Института по класическа филология. Превежда от гръцки творби на Езоп, Сафо, Анакреон, Софокъл, Есхил, Еврипид, Аристофан, Теофраст, Платон, части от "Илиада” и "Одисея” на Омир. Един от най-известните преводачи е на Гьотевия “Фауст”, преводът му е първият в стихове в България. Носител е на Гьоте-медал (1932, Ваймар). Говори немски, английски, френски, руски, турски, новогръцки и арменски език. Автор е на стихове, разкази, статии, пиеси, фейлетони и афоризми. Налага в литературата ни забравения и непризнат като писател Захарий Стоянов и открива писателката Яна Язова. Умира през 1955 г. в София, погребан е до приятеля си Елин Пелин.