Стоян Власаков - пионер в българската разследваща журналистика

Основателят на в-к "Оборище" прави 

забележителна кариера в столичния печат

Стоян Власаков е роден през 1879 г. в Панагюрище. Завършва педагогическо училище в Кюстендил. Започва работа като учител в родния си град. По-късно работи като секретар в кметството на Панагюрище. Редовно изпраща дописки до в-к "Мир" с псевдоним Ваклин. Добил известне опит в журналистиката, той решава да започне издаването на собствен вестник. През 1903 г. основава в-к "Оборище". Някой от публикуваните статии във вестника не се нравят на местните първенци и той е уволнен от работа.
Решава да се премести в София и се записва да следва в Софийския университет. Работи като администратор и коректор в списанията "Българска сбирка" и "Юридически преглед". Продължава да пише за в-к "Мир".

На снимка 1 - Стоян Власаков; на снимка 2 - Стоян Власаков заедно със сина си Власаки, дъщеря си Елена, Здравка Завоева, дъщеря на Петър Завоев, Милка и Мария Костови, дъщери на Иван Павлов Костов, по време на екскурзия на Витоша, 1931 г. 

Когато в-к "Мир" става всекидневник, Власаков е назначен като репортер и завеждащ провинциалния отдел на вестника. Бил е препоръчан от С.С.Бобчев.
След основаването на в-к "Балканска трибуна", журналистът става негов щатен сътрудник. Още в първите броеве написва уводна статия за княз Фердинанд. Статията е остра критика за управлението и превишаването на правата на монарха. Публикацията завършва със следното изречение: "Да знаете княз Фердинанде максимата на Мирабо - ще дойде време народът да Ви каже, къщата принадлежи на мене, а Вие трябва да излезете от нея". Власаков се оказва пророк. Години по-късно Фердинанд абдикира. Заради тази статия той е осъден на един месец затвор в Черната джамия.
След убийството на министър-председателя Димитър Петков има съдебен процес. Като обвиняаеми са привлечени директорът на в-к "Балканска трибуна" Иван Икономов и редакторите - Стоян Власаков, Владимир Бобошевски и Матей Геров. Те са арестувани и съдени от военен съд. Власаков е оправдан и освободен. Отново е без работа. Току-що е основан в-к "Нов дневник". Директорът му назначава за постоянни сътрудници Стоян Власаков и Александър Кипров. Скоро вестникът е преименуван на в-к "Реч" и Власаков остава да работи в него. На страниците на вестника, журналистът разкрива оръжейната афера с чилийските пушки. Пушките са били пренасяни с кораб от Чили за Европа. Корабът потъва и пушките с него. След няколко месеца те са извадени, ремонтирани и закупени от българското правителство. Посредници при покупката са барон Боденброг и други високопоставени личности.
Власаков се жени за Екатерина , тя е дъщеря на революционера фотограф Тома Хитров и на първата жена фотограф в България-Елена Чернева-Хитрова. Неговите снимки на Левски, Ботев, Захари Стоянов и др. се знаят от всички българи.
През 1911 г. Стоян Власаков е назначен за зам. началник на канцеларията на Народното събрание. При подготовката на Балканската война правителството го изпраща с мисия в Солун. След обявяването на войната, той постъпва като войник в дивизията на генерал Стефан Тошев. След сключване на Примирието, Народното събрание отваря врати за няколко дни. Власаков се връща, за да поеме поста си.
Изпратен е обратно в частта си, а после преместен в щаба на ген. Георги Вазов. След падането на Одрин, Стоян Шангов е назначен за кмет на града, а Власаков за помощник-кмет. По време на военните действия той непрекъснато изпраща репортажи до в-к "Мир". Те са описание не само на военните действия, но и на живота на войниците. След края на войната се връща към журналистическата си дейност.
През Първата световна война Власаков постъпва в 53 полк като подофицер, в телефонната команда. По-късно става взводен на рота. Участва във всички сражения до превземането на Тулча. В Браила той успява да намери печатна машина с български букви. Намира няколко войника словослагатели и започва да издава всекидневен войнишки вестник "Дунав". Вестникът излиза в 90 броя. Издаването на вестника спира когато дивизията на Власаков се прехвърля в Македония до Охрид. Войната не прекъсва неговата журналистическа дейност.
След войната той продължава работата си във в-к "Мир", където има рубрика - "Бележки на деня". Той се бори непримиримо с корупцията, кражбите, подкупите и данъчните измами. Неговата смелост и непримиримост като журналист е ненадмината. Власаков разкрива много афери в държавното и общинско управление. Често е съден е разкарван по полицейските участъци, но това не го стряска да стои непоколебимо на журналистическия пост и да прави чест на младата българска журналистика. Това са думи на неговия колега Георги Николов.Стоян Власаков е един от основателите на Дружеството на столичните журналисти.
Познавах сина и дъщерята на Стоян Власаков. Последните години от живота си, Власаки и Елена често говореха за съдбата на тяхната къща в софийския квартал Лозенец,наричан някога-журналистически, в района около площад"Журналист". Те нямаха преки наследници. Имаха голямо желание къщата да стане музей. Архивът на семейство Власакови включваше ценни снимки от Тома Хитров, картини от Щъркелов и Морозов, архивни документи на баща им, представляващи историческа ценност. Особено им допадна моето предложение да дарят на къщата на Съюза на българските журналисти и тя да бъде използвана като музей на семейството и клуб на младия журналист. Те ме помолиха да проуча юридическата страна на въпроса. Смъртта на Власаки забави нещата, Елена беше в траур. Тя понесе много тежко загубата на брат си. Един ден тя ме покани на разговор. Беше събрала около 50 изрезки от вестници с вулгарни заглавия. Каза ми, че не може да остави този ценен и красив имот в ръцете на хора с подобен речник. Елена беше завършила романска филология, владееше няколко езика и беше изключително интелигентна жена. Опитах се да я убедя, че не всички журналисти трябва да бъдат оценявани по общ критерии и че трябва да се даде шанс на младите да се променят. Тя беше категорична, че ако тези които пишат са полуграмотни, кои са тези които ги публикуват и защо го правят. Смяташе, че българската журналистика е в криза. Беше взела решение да остави част от архива на музея в Панагюрище, друга част на БАН, а къщата с красива градина на ул. "Добри Войников" в кв. "Лозенец" на своите роднини.
Преди 6-7 години умря Елена Власакова. Наследниците й продадоха къщата и новите й собственици я събориха и вероятно ще строят нова сграда.
Загубихме всички. Архивът е разпилян, къщата я няма, а младите журналисти останаха без един клуб.

Текст Диана Коларова, снимки – архив на авторката, 
източник: Bulgarian Connection

Факсимиле на първия брой на в-к "Оборище"

Из хълмове от полумрак шета Боян Ангелов

Разплата
Било е, за да бъдем.
И, вторачени
в оная непосилна аксиома,
събуваме
усмивките си лачени,
за да потънем
в бездиханна кома.
Сега е време
мъжките ни сънища
да украсим
със скръбни еполети
и да дарим на бликналите пътища
видения,
все още неотнети.
В спиралата към тези отчаяния
пулсира блясък
мълчалив и матов.
Облъхван от невидими ридания,
животът става
по-ленив от блато.
Олтари жертвени
щом сме за огъня
или безспирен пир
за безгръбначните,
къде е единението
с бога на
преобразените
посоки
злачни?
Къде е времето,
щом няма минало
за неосъществените
любови,
щом бъдещето
срещу нас е зинало,
а за отвъдното
не сме готови?!
Било е,
за да сме…
и над пределите
бистреят на доброто заревата,
ала до там ще стигнат
само смелите,
които не потърсиха
разплата…

Прозрение
Това кълбо,
побиращо се в шепа,
е като глас,
побран
в любовен шепот…
А можеше
да метаморфозира
в слова,
ако не беше глинен къс.
Пренасям го
във волята си,
със
сърцето си,
ще му даря душа…
Преди отново да го разруша.

Първичен инстинкт
Дали далията
има устни от хоризонт
и дали в нея нежно диша
малкото на пеперудата
което
трепери
от птицата
която
трепери
от мен
треперещия от гняв

Обожание
Обожателят на боговете
има своя образна фантазия.
Мислите му винаги са слети
с чувството, че го очаква празник.
Обожателят на красотата
спи в подземия нечистоплътни
и сънува бялото разпятие,
към което се стреми духът ни.
Волята му за какво жадува
и защо отново е в окови?
Недоказаното съществува,
за да замени мечтите с нови!
Отчаянието не е призрак,
а е бариера за мечтите.
Не споделяйте дори пред близък,
че понякога насън летите!

Стихове Боян Ангелов

Стихотворенията са от новата поетична книга на автора 

"Хълмовете нямат полумрак". Повече за нея научете тук.

През 30-те в Панагюрище с вестник „Панагюрски глас”

За мераклии. Продавам кротка крава на мляко!

Богата и повече от столетна е вестникарската традиция в Панагюрище. Взели пример от своя съгражданин Павел Бобеков, който през април 1877 г. започва да издава в Букурещ първия български ежедневен вестник "Секидневний новинар", Анастас Хаджикирилов запова да печата през януари 1891 г. в Панагюрище първото наше специализирано, периодично филателно издание "Тимброфил", а през октомври 1903 г. Стоян Власаков създава опозиционния градски вестник „Оборище”. До края на века в Панагюрище ще се появят още дузина печатни периодични издания, и тенденцията ще продължи включително през настоящото столетие, но сега ще обърнем взор и ще се опитаме да дочуем какво ни е разказвал в. „Панагюрски глас”.

Любопитното е, че това е първото читалищно издание в Панагюрище. Първият му брой излиза на 3 май 1927 година и през тази първа година и последна година на неговото съществуване вестникът се списва главно от Ст. Ив. Чолаков с помощта на някои интелектуалци и образовани панагюрци. Например в 8-мия му брой от втората половина на юни д-р Ив. Мухлев, управител на болницата в града, поднася полезна информация „За летните детски диарии”. Вестникът е близо и до съдебната власт – публикува различни решения на местния съд, които да бъдат изпълнени от конкретни съдии-изпълнители. В разгара на икономически подем в страната след размириците от Балканските и Първата световни войни, и нестабилните години на правителствата на тримата Александровци – Малинов, Стамболийски и Цанков, през 1927 г. Царство България (от 9 години с корона е цар Борис ІІІ) се управлява от премиера Андрей Ляпчев, а в реалния свят „парите трябва да се въртят”. И това изключително личи не само от столичните вестници „Мир” и „Утро”, а и от панагюрския „Глас”.
Едно от водещите му заглавия е „Кооперацията като институт и за образование и възпитание на народа”. „Извикана на живот благодарение несъстоятелността на досегашните форми на производство и нуждата от търсене нови начини, кооперацията пусна дълбоки корени в народното стопанство. Няма населено място в страната ни, където да не съществува една или повече кооперации, било кредитни, производителни или потребителни”, пише в статията Ст. Ив. Чолаков. В цял вестникарски сериал пък той разказва и за „Килимарството в прогимназията”. А сред основните рекламодатели на вестника е Панагюрската популярна банка, която държи предприемчивия панагюрец да знае, че в трезорите си тя разполага с 3 825 000 лева капитал и фондове, и дава кредити срещу годишна лихва от 8,5 % (горе-долу двойно по-малък лихвен процент от съвременния, впрочем). И така, алъш-веришът цъфти, включително по вестникарските страници. „Само за мераклия. Продавам кротка крава на мляко. Без ярма дава 9 кгр. мляко и се дои без теле. Споразумение при Кръстьо Симеонов” – това гласи една от по-малките обяви. „Продава се велосипед стар „Свифт” добре запазен на износна цена в брой и на изплащане при Иван Т. Багрянов – книжар” – четем пък в друга. Т.е. насочен към ежедневните нужди на обикновения човек и посветен на необходимостта да се разпространява полезна информация е бил този „Панагюрски глас”, нищо, че се е появявал на пазара само веднъж в седмицата – във вторник.

Връзка: Нов панагюрски вестник ще цепи новините на три

Текст Стоян Радулов, по факсимилета на в. „Панагюрски глас”
Бележка: В края на 2013 г. вестникът се появи на онлайн търг за редки издания

Предупрежденията на Нешо Бончев са актуални във века на глобализацията

През февруари 2018 г. ще се навършат 140 години от смъртта на големия и първ български литературен критик и будител от епохата на Българското Възраждане - Нешо Бончев. Той не е така известен, както някои негови съвеременици като Христо Ботев, Любен Каравелов, Васил Друмев, Добри Войников, Марин Дринов. Причина за тази забрава вероятно е ранната смърт, която прекъсва творческата му дейност твърде рано в навечерието на Освобождението. Независимо от това, неговото оцеляло литературно наследство е оставило трайна следа в развитието на българската култура.

LOVE.PANAGYURISTE

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Нешо Бончев е роден на 2 януари 1839 г. в борческия град Панагюрище в много бедно семейство. Eдва пет годишен постъпва в панагюрското училище, където получава всичко, което тогавашното образование би могло да даде: широка култура, запознаване с руската култура и с хуманитарните науки. Като ученик прави силно впечатление със своите способности. Тук се сприятелява с Марин Дринов, бъдещия голям учен историк. По молба на неговия съгражданин В. Чолаков, който е в Русия, младият Бончев започва да събира песни и приказки, които публикува през 1884 година в „Периодическо списание”, една част от които влизат в известния Миладинов сборник, други са публикувани в български и руски списания. Мечтата му да продължи образованието си се сбъдва и след като събира необходимите пари, заедно с Марин Дринов заминава за Киев, където завършва философия в тамошната духовната семинария. Но още тогава се разболява. През 1862 г. постъпва в московския университет. След като завършва филологическия факултет е назначен за учител по старогръцки в първа московска гимназия. Здравето му се влошава и едва не умира от тиф. През летните ваканции на 1869 г. и 1873 г. се връща в Българско, но не намира подходящо учителско място. Не е по силите му да остане.
Творческият му подем е в периода 1870-1873 г. Пътуванията до Българско стават източник на много идеи, свързани със състоянието на образователното дело в Отечеството. Обнародват се статиите му: „Две думи за програмата на училищата в Пловдив“, „За училищата”, „Две думи поради програмите на габровските училища”.  Извършва преводи на: ”Разбойници” от Шилер, „Тарас Булба” от Гогол, първа песен от „Илиада”. В органа на книжовното дружество „Периодическо списание” излизат литературните му статии: „Читалище, повременно списание”, „Класическите европейски писатели и ползата от изучаването на съчиненията им”, ”Гогол, животът и литературните му дела”.
С творческите си изяви скоро Бончев става неоспорим авторитет. Таланта му веднага прави силно впечатление на Константин Иречек, а Васил Друмев го моли за литературни съвети. За целите, които си е поставил, Н. Бончев пише: ”Мъчно е това, че от една страна не трябва да понижаваме височината на научните истини, а от друга, да мислим постоянно разбират ли ни читателите”. Основната негова грижа е да се поднася на читателите лесно разбираем текст на статиите.
Заболял от туберкулоза през есента на 1874 г., той бързо губи сили и не може да пише. Лечението му в Ялта и Одеса не подобрява здравословното му състояние. По време на Априлското въстание у нас, той е на легло и съжалява, че не може да помага. Интересува се за събитията в Българско. Превъзмогва болестта и превежда за руския печат съобщения за развоя и потушаването на въстанието, за жертвите... На легло посреща и началото на руско-турската освободителна война през 1877 г. Над окачената над леглото карта със знаменца той отбелязва настъплението на руските войски. Връща се в Москва през лятото на 1877 г., здравословното му състояние се влошава и на 17 февруари 1878 г. умира далече от току що освободената си родина, без да вкуси от сладостта на победата, когато би бил най-полезен и би й служил най-активно.
На културната общественост в България Нешо Бончев става известен най-напред със статии на обществени и икономически теми. Неговите възгледи най-точно са изложени в статията „За училищата”, печатана в „Периодическо списание” през 1871 г. в края на 60-те и началото на 70-те години, когато започва голямото активизиране на просветното движение в Българско. Н. Бончев поставя на дневен ред острия и много важен според него проблем за реорганизация на образователната система. Актуално и днес звучат неговите думи: ”....помним добре, че хлябът и учението, гладът телесен и гладът духовен са яко свързани помежду си, па кога се решава един от тях колко-годе за света, облекчава се решението и на другия”.
За значимостта на неговите публицистични възгледи говорят и фактите, че по това време никой друг, освен Ботев и Каравелов не разглежда българските обществено- политически социални и културни проблеми на фона на проблемите в Европа. Според Бончев целта на средното образование е преди всичко да развие ума, мисленето на учащите се и да ги подготви по този начин за реалния живот. Интерес представляват неговите актуални идеи за хармонично развитие на децата, за изучаването на пеенето и на физическото възпитание, за съчетаване на образованието с физическия труд. Неговите идеи и принципи за преустройство на образованието залягат в основите на просветното дело в освободеното отечество.
Неговият стар приятел министърът на просветата и културата Марин Дринов дава висока оценка, като пише: „...такава статия не бе се появявала в нашата книжнина... Тя може и сега да се чете с полза и удоволствие не само от учителя, но и от управители на народната просвета. Тя послужи в 1878 - 1979 г. при изработването на първоначалните училищни наредби в политически създадените български области”. Съгласно източниците, цялото негово предложение за преустройството на училището е ”не само цел, а преди всички средство, част от неговия голям план за насоките в българското културно развитие”. В преустройството на образователната система Н. Бончев вижда един от основните и важни пътища за преодоляване на стопанската и културна изостаналост на българите, следствие на която е нахлуването на чужденци и чуждото влияние в България: „Нима не видим - пише той - че точат зъби на нашата земя и немци и французе, и енглезе? Уж я бранят, а все гледаш тям джебовете пълни с пари, те изсмукват из нея сока, а ние се облизваме... Па няма и да се сетим как ще станат господаре в нашата бащина земя, а ние слуги техни!” Предупрежденията на този талантлив публицист са били забравени от политиците в младата новоосвободена държава. Те звучат актуално и днес във века на Глобализацията.
В една от статиите си Н. Бончев засяга проблеми, свързани с католическата и протестантска пропаганда сред населението в България. Той остро осъжда ония, които изоставят православието. В критиките си засяга и проблеми, свързани с положението на жената, с установените традиции и нрави, при които жената се трактува като робиня, работно животно: „Горката българка, на всяка стъпка видиш диря от нейната безценна работа. Навсякъде я срещаш, че все шъта и пее, па се никога не оплаква”.  Приветства новите явления: „Жената се събуди и иска и тя да стъпи в новий живот, тая горда орлица зачу огън в гърдите си, погледни, разпуща веке криле. Хайде да видим как щеш да я удържиш да не хвръкне.”
Литературните статии определят Н. Бончев като първият български критик. Той е принуден да разяснява основни понятия, за да бъде разбран от напълно неподготвената си читателска публика. Специалистите го определят като ученик на Белински в областта на литературната естетика. Бончев цени най-много тези литературни произведения, които ”вярно и художествено отразяват живота на народа”. Възхишава се от изобличителната сила на Гогол. Произведенията на руските писатели реалисти за него са високи образци на художествено майсторство. Според него българският читател трябва най-напред да се запознае с литературата на древна Гърция и Рим, италианската литература от средните векове, английската, френската и немската, като изтъква изключително важната роля и значение на руската литература за българите.
Пише критични статии за някои автори, които от своя страна го обвиняват като критик в „надменност, прекомерна острота, непознаване на условията на работа в България”.  Според специалистите, резкостта на оценките на Н. Бончев е следствие от неговото голямо желание да се поднася на българите истинска висока култура, а не полуграмотни творби. Неговите критични възгледи поставят „началото на традиция за към културните дейци”, която е била твърде важна за времето, когато са се поставяли основите на българската национална култура. Н. Бончев критикува Григор Пърличев за лошия превод на ‘’Илиада”, т.е че е направил ”По-скоро свое произведение по Омир, отколкото превод”. Специалистите оценяват тази негова критика като заслуга, тъй като се поставя край на широко разпространената практика в България за побългаряване на известни руски произведения, макар че около 70-те години то е изиграло определена положителна роля, но е дошло време на точните преводи.
Нешо Бончев е един от най-значимите и изтъкнати възрожденски творци, писатели, публицисти, критици. Много от неговите възгледи, критични становища и идеи звучат твърде актуално и днес в наше време. Макар и малко позабравено, името на Нешо Бончев остава да свети ярко във възрожденската ни летоппис.

Текст д-р Богомил Великов Колев, кореспондент на в. „България“
Материалът е подготвен, като са ползвани различни исторически и литературни източници, проучвания и изследвания от книжен носител.

Я ще бъде честита, я кой знай... / от Алеко Константинов

Алеко Константинов

Я ще бъде честита, я кой знай… От рождение и до гроба ний все туй чуваме: "Честита Нова година", па то от "честитост" отишло, че се не видяло… Мигар на 1 януари 1887 година Олимпий Панов и Узунов не са получили стотина благопожелания с туй пуста "Честита Нова година", а не се изтекоха ни два месеца и тези незабравими борци загинаха от братски куршуми, сред най-варварски изтезания, и , обратно, самите палача, върху главите на които са се изсипали тайно проклятията на стотина хиляди българи – те си продължаваха честито цяла верига години, окръжени от почестите и ласкателствата на без характерната рабска паплач… Иди му разбери!

Мигар Стамболов, на 1 януари 1894 година не е получиш хиляди честитявания и насърчения да следва храбро борбата със северната мечка, а пък северната мечка стъпила върху една пета част от земното кълбо, хич не мига даже и не щеше да знае, че някаква си бълха пълзяла под опашката й. Мечката едва-едва си помръднала опашката и бълхата отиде, та се не видя.

Мигар същият Стамболов на 1 януари 1895 година не е получил множество поблажки с "Честита Нова година", а пък то баш посред годината такива добрини се посипаха върху главата му, от каквито нека Бог да пази цялото човечество.

Мигар почитаемото правителство, начело на Народната партия, към която се числи всичко "честно, благородно и интелигентно", няма да получи утре, на 1 януари 1897 година хиляди честитявания и подкрепи за борба с калната опозиция, към която се числи всичко "безчестно, подло и невежествено".
…
Драги мои читатели, честита ви Нова година!

Алеко Константинов, 31 декември 1896, (т.2, с.145)

Фейлетонът "Честита Нова година" четете в библиотека "Словото"