 |
Александър Геров
|
Геров е най-странният измежду всички поети, които е раждал българският космос. Някои го смятаха за луд, други – че се прави на луд, трети като мен – а ние бяхме мнозинство, го обичахме и търсехме пролука към неговата привидна заключеност. Не беше капсулиран, а по-скоро бе извънземна капсула, пратена на тази пуста откъм чешити земя, да покаже какво е да живееш в смъртта и да не ти пука от нея. Името му блести между поетите от елитната група на българската поезия, която завинаги ще обитават духовете на Дебелянов, Вутимски, Фурнаджиев, Христо Фотев, Константин Павлов…
До сетния си ден – 22 декември 1997 г., когато на 78 години се завърна при звездите, към които цял живот се стремеше, той не свали цигара от устата си. Пушеше красиво, вдъхновено, беше част от тютюневите облаци, стоеше сред тях като пророк, около когото са запалили благоухайни треви. (Някога тютюнът ухаеше, сега мирише и дори смърди.) Беше влюбен в една единствена жена – неговата Тамара, която Бог прибра преди него и Сашо Геров, както всички го наричахме, буквално осиротя като дете, гениално по особен начин, за което няма кой да се грижи.
Ето и малко сухи факти: роден е в София на 15 май 1919 г. Завършва гимназия и след това право в СУ „Св. Климент Охридски“. В началото на 1944 г. е арестуван за конспиративна дейност и излиза от затвора на 9 септември 1944 г. Работи като редактор в радио „София“, в сп. „Киноизкуство“, във в. „Кооперативно село“, в редакция „Фокус“ към Българска кинематография и в издателство „Български писател“.
Спомина се в самота и след продължително заболяване.
Тайна II
За да не ти е мъчно никога,
към никого не се привързвай.
Живей във себе си. Там блика
вълшебен извор с ясен бързей.
Недей от чувствата замира
а преживявай като птица,
която всякъде намира
подслон, гнездо, трохи, мушици.
Това е тежко и мъчително.
Свръх силите ни днес това е.
Но е начало на пленителна,
неразгадана още тайна.
Когато всички я открием,
от страшна сила озарени,
тогава ще узнаем ние,
че в нас е цялата вселена
Голямата тишина
От дълбокия Космос,
гдето вей хладина,
като шепот се носи
голямата тишина.
И звучи този шепот
през нощта, през деня.
Ти се вслушваш нелепо
в голямата тишина.
Нашта земя – прашинка -
жадна и в светлина,
все не иска да свиква
с голямата тишина.
Чуй, сърцето ти бие!
Усмихни се в съня!
Скоро ще те покрие
голямата тишина.
Камък
Камък, истината в теб познах!
Атанас Далчев
Светът не е това, което съм го мислил.
Светът е глупав. Мъдра е смъртта.
Така и аз видях самата истина
на камъка студен във тъканта.
Но тази истина не свършва тука.
Лъжа е тя. Мисли и се бори;
и камъкът със гръм ще се разпука,
та нова истина ще се роди.
Материя
Увлича ме смъртта. Пленява
ме нейния велик покой.
Настъпва отдих и забрава,
където се докосне той.
В огромна слънчева пустиня
аз вече съм изпепелен.
Мен нищо вече не боли ме…
Изобщо аз не съм роден.
Стихове Александър Геров
