 |
| Снимка Стоян Радулов |
Ох, викам си, това ли ти е мирът? И всеки мир подир секира ли иде? И колко ли трае мир силом възцарен?
Мина се що се мина, един ден, оплаква ми се: “Сине, тоя петел ще ме изяде”. “Кой петел, мамо?”, имахме два. “Сивия. Не мога до полога да прекрача.” “Нали имаш патерица, къшни го!” Пък тя: “Дебне ме, изотзад нозете ми кървàви, с нокти, с клюн налита, люто, налетлемето му с налетлеме.“ “Ами, да “не ходи баба вече”, кодоша я и придумвам, “сама в гората за дренки!”. Ама стар човек, чува ли? Тук вече мърдане няма. Истина е, и мен ми налита, брани си харема мъжлето. Мъжле не, ами мъж и хартисва. Такава хала, не сме имали. Крал! Другия – навлечи му пола, па го пусни при кокошките. Ни мигла ще повдигнат госпожите, камо ли да му клекнат и опашка навирят. Джентълмен ли се пише завалийката, никакъв го няма, не се сеща. А на тоя, на Краля слънце - овации, “Кан-кан”, че и колективен стриптийз му спретват. Не е курник ами “Мулен руж”! И публиката в “двора” отбрана, дворцова – десетина кози, един пръч и толкова яренца. Ама и нея публика строява. Погна той козленцата – клъв по муцунката, па налети къде очите, предислоцира се на козите, клъц по мордата, клъц, криле бие, шпора дрънчи – бягат като опърлени, стигнà до пръча. Пръхти той, копито земя рие, копривщенски чорбаджия нали е – с падишаха! плаши, ама човека наши, сербез, взе му и нему страха, хич и не се размина пердаха, бой, бой – клюн, нокти, шпори – вади цял арсенал, “бий, да те почитат”. Сега, дорде не се нагуши с ярма, че и кокошките врежда, дворът не припарва – смее ли! Вечер, как приключи представлението, всичко се оттегля в покоите си, публиката – в козарника, куртизанките – в “Мулен руж”, завесите се спускат, врати се захлопват и закатанчват. Мир и покой! Да, ама една вечер, да вземе брат ми да зареже “мелницата” отворена, резето не пуснал, та една друга публика начаса да го приеме жеста като любезна покана за полунощен спектакъл, да си смели тя зърното контрабанда.
Братът – от троицата братела най-дърт, твърди, че е лисица, ала може пор да е било или белка, знам ли. Ама щото ми е батко и авторитет, ще се съглася с него, още и защото той е свидетел на баталията, не аз. Та, легнал си доцентът почтено; тук ще вметна едно, че в първите години на милата ни “демокрация” взе та си смени той специалността, зер, свободен човек – от кибернетик, хайде, на козар-демократик се преквалифицира. Нови времена – нови мурафети!
Чета си кротко лекцията аз на катедрата, разказва ми братлето, ето че студенцията се разшумоля. Не че студентите са тихо племе, ама чак толкоз. Нещо по костюма ли имам, копче на “някое си място” да съм забравил разконспирирано?; разбуни се аудиторията – чак врявата бога събужда. Брях, сепвам се, това не ти е, господинчо, аудиторията, ами по на “Мулен руж” мяза, скандал се някакъв вихри. Барвам фенерчето, скоквам, суркам, че като светна – оле, “Мулен руж” зяпната! Вихри се, вихри, не скандал, ами перушина. Ружа! (Така е, дядо Рангел из Расово село все ми налива: “Комшу, ключът е приятел човеку!”, пък мама току зейне: ”Покрито мляко котки го не лочат!”, ама турени акълища в глава не седят, зяпаме ний, късно ги проумяваме тия премъдрости).
Осветих сцената, повествува братът, в кръга на прожекторите – Той! Криле разперил – МиГ 29 в атака не ти трябва, накокошинен до козирката, за смърт свободен, току се хвърли да ми срази фенерчето. Брей, чакай, аз съм, не ти е това лисицата; кой ти чува, адреналинът му – до Еверест, всички оръжия наизвадил, лъщят, с кръв смазани – или той, или никой! Ай джанабет! (Хока го гальовно брат ми, па сетне – “Сюлейман великолепни”, тоя му прякор лепна.) Както ще да е потрошил фенерчетата на лисицата, тъй и моето научно фенерче окълва, заключава мъдро доволен другарят, пардон, господин доцентът. (Записал се той студент във факултета по “Козарлък и кокошарлък” и ентусиазиран бе много да го завърши, че да си отчува челядта.) И цитира гордо: “Не човек, а желязо!” Не ти петел – Merci beaucoup!, не ти куче. Личност!
Да, ама лесно ли е да си личност? Та ако ще крал да си, не, ами султан. Както и да е, елате да видите нашия герой сетне! Няма нужда да се ровят истории и енциклопедии и дириш за абсолютизма, наборе. Ела в “Мулен руж”, ела в “двора”. Та да сетиш “Какво тук значи някаква си личност?”. Не мога го описа. В една книжка, като отглас от идното, бях прочел, (и аз съм учено, чета!), не зная може ли се прие като един възможен отговор, но ще го цитирам:
Всеки връх е обърната пропаст ...
Но пълзим нагоре, изгубили свяст и не знаем,
че това е пролог.
А на върха славата обитава ...
Изкачим ли го – Бог да ни е на помощ!
Е, купила го мама туй пиленце, да поясня аз, с други наедно, от един човечец – от Поибренските колиби на пазар слязъл. Сиво та чак синее, като на закалена стомана острието. Не ти “плимутрок”, не ти “родайланд”. Наш сой! Деди му с ястреби и лисици ще са мегдан делили. Мòре, какъв ти крал, че чак султан! Да ме прощава бачо ни Йовков Йордан, ама на тая делия теслимих му аз прякор “Инджето”. Тъй де, нерде Ямбол, нерде Стамбул! Нежели Париж! Помните ли онова: “ ... да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!”, а? Е, дои ги и стриже свободното мое Индже; от “доене” пологът от свободно яйце прелива, от “стрижене” – все в еротичен тоалет, с гол гръб, щастливи щъкат дамите. Кожата им ощавена! Виж, за вълците – времена демократски; едни се вълци в Червени книги покриха, други си ги хвърлиха, та ще поминуваме и с лисица. Ще си позволя, след всичко, да задам аз въпроса: “Какво? Лисица ли?” Риторичен е, признавам. И други са задавали подобни въпроси. Спестявам ви аз отговора и по причина на това, що последва. “А на върха славата обитава ... “ Наедря тя, натегна, нагноя, та хвана нашият герой да ръве ръката що храни. И господарството му трая дорде не разплака хубавичко народа. Брат ми, като по-умен човек, се оттегли. И останах аз да тегля – на мама да съм опозиция сърце ми не дава. И тегля, уж, конците на историята, и теглото на съвестта, и ....
Слагай сега на екрана една “червена точка”. Червена! Щото ще кърви! Като по кърджалийско. Па драсни вътре една осемнайсетица, застраховка!, (не е осемнайсети век), а ще рече: “Не е за непълнолетни лица!”. Кои са днес лица непълнолетни, може и да се поспори. Акселерации, интернет, пъпки ергенски, и прочие паравани. Предупреждение най-паче за непълнолетни родители!
Е, както е казано, “Вервайте ми!”, най-сетне, подир “осемстотин деня”, “дойде му времето” – на краля краят. И вдигнах аз безсмислената, безумна брадва. Ешафод – за награда!, както се полага, според традицията и класиката. Ешафодът – бряст. Пън от бряст. Хряс! Главата не пада. Глава кралска, султанска, кърджалийска – не люби да пада. Крал Лир, Пир, Сюлейман, аман – не пада! “ ... Но стига ми тая награда ...” Хряс! Миг, разделящ вселените!
Падна милата ми вселена, клюн отваря, езиче трепка, ... лови кислорода, кислорода го няма, няма ли кислород, няма живот. Така е и с личността, че и с обществото. Няма ли глава – няма личност, няма личност – няма народ. Ритвам брадвата, сграбчвам го, тялото прегръщам. С две ръце. Като на оплакване, като на прощаване, като на ... Унизително за личността намирам да го оставя да рипа, да рита, да се хвърля, да се въргаля в агонията, да дири светлината посред курешки и кръв. Недопустима, недостойна е такава смърт, та го стискам аз, от позора го вардя и шепна му: “Дръж се, брате, дръж се, и това ще мине!” Как минà, аз си знам. Пет минути, пет минути, като пет века, сърцето му дири светлинка, кръв блъска камбаната на живота, ... пет века агонизирам аз с него. Но така е, не от вчера, абсолютизм – кървав тор на демокрацията.
После, питаш, после – както е прието. Банално. Ровя се из него, стягам го, готвя го за последния му път. Към казана. Аз от такъв казан не кусвам. Ровя и съзирам – два снежни, слънце не видели елипсоида! Блестят, око слепят, по-едри от най-едри яйца, планети – с живот пълни, огромни – бъдещето скрили! Кръжат, мисъл грабват, дъх обсебват! Господи, ако те има още на небето, защо не ми спести поне това! Оглеждам се гузно, аз, мъж в мощ, човекът, венецът на съзиданието – ох, та те са по-големи, по-силни, от моите! Какво? Лисица ли?
Зная, ужасно е, защото не за материята е историята, а за духа. За духа, превъзмогващ материята. За Духа – могъщ и свободен и от смъртта!
... От гроба на мама, има година време, прораства орехче. По Задушница, гледам – братило! Три филизчета напират! Оня ден, люляка набрахме, доведох децата да прелеем, ... някой го изкъртил. Де го, тук, там – филизите в контейнера за смет.
Помихме ги, ей ги – отгоре ги положихме...
Михаил Гунчев
