От Алтън Метафора до небесната твърд на Ракхива: пророчествата на Иван продължават

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Първа корица и титулна страница на "Ракхива или Господ е българин"

Иван Станчев и отец Филип в църквата "Св. Въведение Богородично" (архив на Стоян Радулов)

Празникът на Панагюрище. 2 май 2021 г. е и е Великден. И вероятно не е случайно, че пред манастирския комплекс на панагюрската църква "Св. Въведение Богородично", на знаковия площад "20 април", под монумента "Априлци" на Маньово бърдо, се срещам за първи път с петата поетична книга на Иван Станчев - "Ракхива или Господ е българин". Там самият той ми я подарява. Току-що е излезнала от печатницата. 

С нея поетът-чудак от Панагюрище окончателно затвърждава литературния си път, започнат още с "Дяволден" (1992), продължил през "От икебана дървесата ги боли" (2015) и особено ясно изразен в "Аз, Юда, споделям ви" (2019) - а това е пътят на поетическите мистификации, родени от провидения и тълмящи пророчества за неизменни бъднини на човеци, извисили ръст чрез любов като богове. В тази митология авторът сам на себе си отрежда ролята на шамана, както се вижда още с откриващото стихотворение:

"И пак съм истински - на моя кон.

Небе с юзди преполовявам.

Изпил до дъно златния ритон -

пак тук, на Мерул се явявам." 

Не е случайно и заглавието на новата книга на Иван Станчев - "Ракхива". Това е финикийското име на Тракия - земята от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море, а "Ракхива" означава "небесна твърд", както обяснява теологът и философ Ваклуш Толев в обзорната си статия "Религиите в българските земи" (сп. "Нур", бр. 4, 1994 г.) "Когато в книга "Битие" на "Библията" Бог каза: Fiat Lux, раздели водата от земята, се образува твърд. Между небесното и земното се образува твърд - това е универсалното понятие за етерно пространство", пише Толев. Не е случайно и че още Пенчо Славейков проницава: "Бог и България - единство в двойна плът!" - понеже и неговата душевност се родее с Божията плът. Несъмнено е, че и Иван Станчев обитава с душата си същото етерно пространство, откъдето ни тълми: 

"И ще ви казвам всичко?

Подред..., защото е важно..." ("Ти, българина...)

"За Божието има толкова жажда,

че не можем да не бъдем месии." ("Децата на деня")

Както пише рецензентът на книгата, писателят и журналист Иво Тодороов, обаче, "позоваването на библейските мотиви не е самоцел за автора. Метафорите и сравненията създават нови измерения на познати образи от Свещената книга на християнството - като Христос, Богородица, Св. Петър, Юда... Тази богата образност се допълва с поетичните описания на българската природа, в които Иван Станчев е особено умел, с от картини и препратки към селища и места в България, които те карат да си дадеш сметка, че наистина "Господ е българин"... И ти се приисква да последваш призива на автора: "А ти целуни небето, където и да си!"

Ала лично аз си мисля, че сякаш Иван още от "Дяволден", без самият да си дава сметка, пише голямата книга на своя живот и всяка нова стихосбирка през годините е отделна част от нея.

Не случайно още с първите стихове той ни праща в Мерул - знаковото място на откриването на Панагюрското златно съкровище. То директно ни свързва с Тракия, където можем да открием първите си корени като народ. 

Веднъж бях писал, че в стиховете си Иван ни кара да стъпваме по калдъръмите на един негов чуден град, назован Алтън Метафора, в който Ивановият свят намира пълно отражение. Над Алтън Метафора "небето е до колене", в него мечтите звучат като симфония и художниците са на потеря. Изобщо - приказен град, с приказни герои, страстни и мрачни, светли и живи, в който клетвата между приятели е "Върви по ангелите!"... В Алтън Метафора се срещаме с много от Ивановите приятели.

И тук, в петата книга е така, но в нея разбираме още, че вероятно Алтън Метафора е и духовната столица на Ивановата Ракхива. В нея той ни разхожда от Панагюрище, през Пловдив, хълмовете на Родопите, Мелник, София и Шумен, до морето и Несебър... Но тук не иде реч за реалната география, а за географията на чувствата, на усетите и на непоколебимата вяра на автора, който като 

"Стожер дрежди между полюси и екватора

и пуква розите на Ракхива." ("Усещачът")

Иво Тодоров е достигнал до подобни съждения: "Иван Станчев умее да разказва истории в стихове, които привидно познаваме и са предвидими, но пътят на думите често се променя или във финалните строфи  дава нови измерения на посланието. Затворени в  човешките си черупки, всички имаме нуждата думите на поета да ни дадат надежда -  

"Толкова е студено тук,

а навън е изнемогващо цветно."

Притеснявам се единствено, че поетическата образност и съответно езика на Иван е толкова сгъстен, така самобитен и оригинален с непрестанните си изненади, неологизми и диалектизми, че в един момент започва да звучи като таен езотеричен код, достъпен за малцина, нищо, че е написан на "българица", както казва самият Иван.

Несъмнено стилът му е изчистен до минимум, изтъкан от брилянтна поезия, изпълнена с оригинална метафоричност и е непогрешимо разпознаваем. Но съм сигурен, че за неподготвения читател, който не е проследил поетическото му развитие от първата книга досега, той ще е трудно разбираем. Това, обаче, не е повод да спрем насред пътя и да се чудим къде ни води всъщност Иван. Той вече го е написал:

"Със питане и пътища достигнах старост.

Разбрах, че да цъфтиш е нужен някой.

Където се родих, намерих края

и тръгнах за наГоре влюбен в Тракия." ("Ракхива")

"Чувам идното време - тук е побитото... Чувам." ("Чувам")

Издавайки стихосбирките си - глави от голямата книга, която той пише и ще пише през целия си живот, Иван се надява, че и ние като него ще започнем да чуваме. 

От нас само зависи можем ли и искаме ли.

Стоян Радулов © за "Чат-пат"

Цитираните стихове са от Иван Станчев

Факсимиле на страница от книгата (фрагмент)

Книгата "Ракхива или Господ е българин" излиза с щемпела на ИК "Оборище" - Панагюрище. Тя е финансирана частично по проекта "Панагюрище - духовност и творчество в едно" на Община Панагюрище и е станала възможна благодарение още на спомоществователството на "Асарел-Медет" АД, на Лайънс клуб - Панагюрище и на Децата на Деня от общество "Път на мъдростта". Редактори на изданието са Никола Вълчанов и покойната вече Красимира Василева - М`бай, коректор е Дарина Дечева, а основен рецензент е Иво Тодоров. В книгата са използвани и десетки фотографии и репродукции на значими за Иван духовни места и личности от България на множество автори. 

Художникът Манол Панчовски в документални кадри

Вижте откъс от документален филм, посветен на панагюрския художник Манол Панчовски. 

"Черно на бяло" - младата поетична антология на Стоян Радулов

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Стоян Радулов издаде своя поетична антология. Млада антология, само на 25 години. Млада, защото тепърва творецът ще трупа онова, което има в себе си и ще го превръща в стих, импресия и какво ли още не, но главно вън от каноните на който и да е жанр.

Това е „Черно на бяло“ на Стоян Радулов – антология, млада и вълнуваща. Едно прекрасно издание като желание да ознаменуваш, да бележиш някакъв праг. И да продължиш напред. Дори ми прозвуча малко странно това „антология“. После реших, че е началото на едно ново начало. Само той си знае. А аз знам, че у автора има много начала, умее да ги започва тези начала, най-често неочаквано, дори за себе си. И всеки път се получава нещо ново. Успех пожелавам и знам, че дори няма нужда от такива пожелания. Те са му дадени изначално сякаш. Като на онези хора, дето са искрени и истински във всеки момент, тоест – смели.

В най-новата си книга „Черно на бяло“ Стоян Радулов събира най-добрите си поетични творби през годините, както и най-новите свои стихотворения, поетични миниатюри и поеми. Някои от тях са с награди в поетични конкурси, появявали са се в национални литературни издания, звучали са по БНР. Много от стиховете обаче сега се отпечатват за първи път. „Черно на бяло“ е своеобразна антология на поетичния път на Стоян Радулов, започнал през 1995 г. и маркира един вече 25-годишен творчески път.

Авторът има зад гърба си няколко книги – поезия, публицистика, журналистически публикации, но и няколко десетки документални филма – като сценарист и режисьор. Важен етап в развитието му като журналист бе и 5-годишната му работа като главен редактор на вестник „Време 2001“.

Стоян Радулов представи своето „Черно на бяло“ на 23 септември 2020 г. пред приятели и почитатели на изкуството му в двора на Джуджевата къща в Панагюрище. В прецизно организираната вечер му партнираха музикантите Михаил Караиванов (китара) и Нонка Маслева (глас). Същата вечер бе показана и самостоятелната изложба „Илюстрации“ на художничката Пепа Маркова, автор на оформлението на корицата и вътрешните страници на изданието.

Приятелската и четяща публика посрещна с вдъхновение словата на автора от микрофона и на Стоян този път му пролича, че вече е посвикнал да говори пред аудитория. Създаде топла и наситена с тиха емоционалност атмосфера в свежия двор на Джуджевата къща.

Книгата излиза през издателство „Фабер“ с частично финансиране по общинския проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“ с подкрепата на Фондация „Асарел“. На пазара е чрез „Български книжици“ онлайн и в книжарницата на издателството в градинката при „Кристал“ в София. В Панагюрище е във всички книжарници и магазини за книги. 

Веселина Велчева, за в. "Време 2001" - Панагюрище, септември 2000 г.

Използваната снимка горе е с автор Стефан Филков

___________________________

Тази памет за подробности, за атмосферата на малкото градче, описано тъй вкусно и детайлно в неговата поезия, дава „тяло“ на словесните фигури. А след това и полетът над малките му светове, на които поетът принадлежи и не принадлежи, е още по-висок и красив! Стиховете на Стоян Радулов са едновременно сакрални и сетивни! Те изричат абсолюта на словото, на поезията, на тъгата и на любовта, но патетиката не звучи измислено, защото го правят по топъл и интимен начин.

Катя Зографова, литературен критик и историк

___________________________

Тази книга е голяма. Защото те води към теб самия. Защото е път… Зарядът, който носи поезията на Стоян, е на (у)зряла меланхолия. Сочна и оставяща усещането за достатъчност. А писмата му – импресии директно препращат към онези тънки граници в разума, отвъд които оставаш сам. И буден… Тази книга е тъжна и нежна… И категорична. Като край. Но и някак свети нейната тъга. Започнал си да четеш страниците един, а ги завършваш друг… Това е книга на щастието. Щастието по Стоян… И това е така ясно – като „черно на бяло“.

Дарина Дечева, поетеса

Пълният текст на Дарина Дечева за книгата четете тук.

___________________________

I

Две думи само,

само две сълзи,

две ръце разперени,

две върби и две тополи,

шепа ягоди, една съдба…

Две устни само,

само две очи,

в една мечта несъвършена,

край една река. Пикник

на поляна с макове,

пчели, треви, сърце….

Къси дни и дълги нощи…

Пусти улици. Вали.

Няколко светулки

във софийските мъгли…

Две устни само, само две очи…

Две думи само, само две сълзи…

В края на деня над булеварда,

в есента блещукат

две светли чудеса.

Най-важни са изглежда

малкото наглед неща…

С ВКУС НА „ВИОЛЕТКА“

Препускат все напред

забързани годините.

Но защо ли ми довява

споменът от нейде,

от далече

прекрасен вкус на „Виолетка“

на следобедите в слънцето

и в неделите.

Къде изчезнаха

невинните апаши, стражарите

и Пепеляшките,

Арабелите и Румбураците

със техните вълшебни пръстени

и вечно спящите красавици,

очакващи неземните си принцове,

котараците със чизми и Снежанките,

джуджетата, чудаците;

празникът на детството къде пренесе се

и защо не ни понесоха със себе си

феите от любимите ни приказки…

Препускат все напред

забързани годините.

Вълненията – все по-малко,

повече – съмненията.

И защо ли гледат

толкова назад

тъжните ми,

зрелите ми

стихотворения.

Стихове: Стоян Радулов, из "Черно на бяло".

Повече за книгите на Стоян и неговото творчество - в личния му блог.

Сбогом, Красимира!

Красимира Василева - М'бай загуби войната с живота и си тръгна завинаги от нас на 20 септември 2020 г.

Тя бе един от вдъхновителите и първи членове на възродения през 2000 г. Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище, както и кръстник на безподобния му вестник "Чат-пат".

Сърцето ми плаче за тази талантлива, добра и крехка жена, която воюваше с живота, но бе безоръжена. Тя разполагаше само с душата си и с думите, които развяваше като бяло знаме. И въпреки отчаянието си, подаваше ръка на другите. Тя откри за света няколко чудесни поета, издаваше книгите на приятели и познати, раздаваше се на учениците си... И въпреки това, хронотопът я погълна. Тя знаеше това, очакваше го и струва ми се, че напоследък го и искаше. А като всеки поет вече го бе и видяла и сама бе написала собствената си поанта... 

Мир и лек ти път горе, Красимира! Ти го заслужаваш, защото земният ти бе като Голгота, а венецът ти кървеше обилно.

Стоян Радулов

__________________________________

Тя бе един от най-интересните и талантливи хора, които не се забравят, които имаха толкова много за казване, а времето никога не стигна. Светлина на душата й!

Татяна Данова

Ех, Краси...отиде си тихо, поела в безкрая! Светлина по пътя ти! Ще ни липсваш!

Тони Лунгарска

Лек път на тази жена, която се бореше с живота със зъби и нокти. Съдбата й бе трудна и нелепа. Учителят, който ни учеше не просто на четмо и писмо, а на нещата от живота. Един наистина интересен и нестандартен човек. С това печелеше учениците си. Няма да забравя в гимназията как ни събираше и играехме постановки на сцените в Панагюрище, а и не само. От там заобичах театъра. Благодаря ви, Госпожо! Поклон!

Миглена Ефтимова

Изключително сензитивен поет, човек , изпълнен с емпатия и страхотен усет за подредба на думите! Дано се прероди обичана и безгрижна!

Росица Чуклева

__________________________________

***

Под сянката на дърво от мене посадено

не ще приседне никой пътник уморен.

Огнището е празно и студено

във моя дом несъграден.

И споменът за мен ще е погребан

в очи студени и в усмивки зли;

живот - угаснал непотребен,

ненужен и за мен дори.

ПОАНТА

Отиват си тихо - един по един

и враг, и приятел - презрян и любим,

безлични дни - с тях важни дати...

Дошъл е просто мигът, когато

на страсти жарки да туря точка,

нова подтема в нов ред да почна,

да яхна Времето - таз стара кранта,

да полетя - на себе си поанта.

Стихове: Красимира Василева - М`Бай

Дима Дюлгярова с дебютна книга, в която "смисълът покълва"

ЧАТ-ПАТ представя книгите на своите ЧАТ-ПАТЦИ

Такава любов, подарък от мигове

(рецензия)

На тази книга отдавна, много отдавна ѝ беше време. Повтарях го периодично – още малко оставаше да се превърна в стара, досадна латерна. Но слава на Живота, на Надеждата, на Любовта и на Бога – спасен съм. И благодаря на Дима Дюлгярова – всички ние спасени сме; заредени сме с висока доза душевна имунотерапия; предоставена ни е животоподхранваща система от класно творчество. При това не по капка на седмица или месец – както се случваше до момента в електронното издание на „Чат-пат“ или в социалните мрежи, а в прекрасна, дебютна книга. Защото нейната поезия е като нея самата –
като сутрешен сняг, 
като утрин диханна – 
възкръсва нощта
и приспива сумрака...
Имахме, имахме огромна нужда от нея. И как не! – Каква поезия само! Колко много отприщена енергия и с какво неподражаемо майсторство е хваната в руслото на поетическите ритъм и рими; в каква ярка образност е облечена и с каква лекота на езика е изречена – направо е излята, почти се пее – прочее, както някога, при възникването на поетическото изкуство в древността; даже е заредена с драмата и с екзистенциалната трагедия, характерни за соловата поезията от времената, когато творбите на поетите са били съпроводени с музика от лира и с танци.
С „И в мен покълва смисълът“ Дима Дюлгярова ни прави прекрасен подарък от най-съкровените си и емоционални мигове – буквално разстила душата си по белите листове. Поетичното ѝ Алтер его ни повежда в любовни пътешествия в света на дълбоко личното, когато по накокичени светли поляни, в минзухарена нежност потънали и под шапка от слама се припича светът върху място за двама, а тя е в рокля с тънки презрамки, сплела в плитка коси, когато безгрижният глас на деня в чадърите топли се смее. Но често това пътуване, тези мисли, уморени от тичане между мене и теб в полукръг от обичане, са бурни и тъмни, тъжни и примирени, твърде много минорни и лекувани с големи глътки пелин от горчиви признания... Все пак, в крайна сметка Дима ни извежда до светлите пристани на покоя, добит от мъдростта на опита и от благостта на обичащия човек. Талантът ѝ ни разхожда из най-красивите места, отредени, разбира се, предимно за любовта – тази вечна и безкрайна тема на човешкото съществуване. И все пак единствена за всеки, лична, уникална.
В настоящата книга обаче ни се разкрива една жена не толкова от времето на невинните момичешки влюбвания, колкото от периодите на зрелостта и трезвата оценка за сложността на любовта с всичките ѝ противоречия, тегоби и крайни моменти – очи в очи, душа в душа. Докрай. Както и в прозаичния свят на делника, и тук, в поетичния свят на Дима, любовта сменя всички сезони, сменя всички посоки и е храм за разпятие – в този живот – броеница, през който сякаш минаваме набързо, като с влак; това е любов, сътворена от Бога за две прашинки от тази вселена.
В сърдечния – и затова субективен – свят на Дима Дюлгярова не всичко е изговорено, но много е казано, дори с мълчанието, с дъховете между думите, стиховете и строфите. Така в определени моменти огънят на емоциите е отприщен до изгаряне, до пепел. До великата пепел. Пепел, от която поетът и жената в Дима възкръсват и горят щастливи.
Най-хубавото е, че в края на това зашеметяващо творческо пътешествие, на развиделяване, стигаме до надеждата. И ето къде покълва смисълът, и вече ден е, и светлината се е плиснала...
Дима пътува из лиричните води на литературата още от ученичка в ОУ „Проф. М. Дринов“ в Панагюрище (родена е през 1974-та), но рядко се осмеляваше да ни разкрива мигове от тези свои пътешествия. Те все пак се случваха спорадично навремето из местната преса – вестниците „Време“ и „Чат-пат“, и малко по-често през последните години. Членува в Литературен клуб „Виделина“ от 2016 г., а през следващата нейни творби намериха място и в Юбилейния алманах на клуба, издание на панагюрското читалище „Виделина“.
Но Любовта в нея не спря да твори и в крайна сметка стана каквото трябва, както си е редно, според Вечността – роди се книга – подарък от изживени, осмислени и запаметени мигове.

Стоян Радулов