Магьосница / Мариана Лечева изпълнява стихове от Нина Радулова
Магьосница
С вълната, галеща брега
ръката ти самотница ме търси,
за да изтрие всичката вина
от думите и ласките несръчни.
На болката сподавения вик попила
във нощ студена с устни ще те топля.
Измамници-слова не промълвила
с безсъние богато утрото ни ще приема.
В прииждащия ден на приливи и отливи,
със всеотдаен лъч вълшебен,
чрез златни багри ще те омагьосам,
за да поемеш път, на теб наречен.
Стихове Нина Радулова
Изпълнява Мариана Лечева
Румен Спасов в гонене на детството. За да не го подстрижат
Кварталнаполеоновци
Място на действие – развалините около храма Св. Георги в София
Помня, свършехме ли училище,
хвърляхме чантите втръснали,
тръгвахме да играем на фунийки
и играехме вечер до късно.
На старата крепост руините
ставаха нашият замък,
където, босоного-безмилостни,
се вживявахме в храброст.
Пробвахме дръзки ходове,
учехме точно да мерим.
Ние, кварталнаполеоновци,
без страх от Света Елена.
Вечер в къщи ни викаха:
"Къде сте били, бе, хайлази?
Домашното ти по писане...
Да беше поне обядвал!"
На сутринта към училище
пристъпвахме като към бедствие.
За да не ни подстрижат,
прескачахме през тоалетните.
* * *
Неочаквани писма -
кратки проплаквания
за пропиляни приятели.
Приятели съхранени -
увереност,
че няма какво да очаквам...
Освен от себе си.
Бяло и червено
Петя, бургаско цвете,
каквото и да става, мила…
Мила,
не бива да умираме,
не трябва да умираме!
Дон Жуан
жаден,
жив да си!
След всеки инфаркт
все по като себе си.
Гонене на детството
Помниш ли, бяхме безстрастни деца,
чувствахме само безгрижие.
Радостни грееха наште лица,
радостни дните се нижеха.
После във някакъв есенен ден
срещнахме нашите погледи.
Тебе аз гледах, ти гледаше мен,
детството весело гонехме.
Аз те изпращах. Над нас вечерта
спускаше клони безлистени.
Аз те изпращах, а нежно дъждът
шепнеше новата истина.
Новата истина... Тя отлетя
още от нас недокосната.
Тя се загуби, тъй както дъждът
чезне безследно във локвите.
Спомен ненужен, излишна тъга.
Детство далечно, отминало.
Колко за малко бяхме деца,
колко ли грижи ще имаме...
Стихове Румен Спасов
Из книгата "ПАК РОДЕНИ" (Стихове, песни, фрагменти от разни години). София, 2010 г.
_____________________________
Румен Спасов е роден на 23 юни 1960 г. в Панагюрище. Завършва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Специализира театрознание и мениджмънт в образованието, науката и културата. Докторант е на самостоятелна подготовка към Философския факултет на Софийския университет. Изявен художествен критик.
Автор е на статии, есета, студии, както и на книгите "Амбицията, наречена български рок", УИП "Св. Климент Охридски", София 1992 г.; "Култура или война", Академичен център за литература и култура, София 2001 г.; BgDepeche, София 2006 г.; съставител и редактoр на Омировата “Одисея” - книга за ученика, ИК “Пан” 2007 г.; съпродуцент и автор e на аудиодиск с песни “Глас отстрани”, София 2009 г.
Работи последователно в Софийския университет, в Съюза на българските художници, в Националния център за дизайн, в Министерството на културата. От февруари 2004 г. до април 2010 г. е оперативен секретар и зам.-главен редактор на Националния седмичник за образование и наука “Аз Буки”.
В свободното си артистично време има най-много работа.
Място на действие – развалините около храма Св. Георги в София
Помня, свършехме ли училище,
хвърляхме чантите втръснали,
тръгвахме да играем на фунийки
и играехме вечер до късно.
На старата крепост руините
ставаха нашият замък,
където, босоного-безмилостни,
се вживявахме в храброст.
Пробвахме дръзки ходове,
учехме точно да мерим.
Ние, кварталнаполеоновци,
без страх от Света Елена.
Вечер в къщи ни викаха:
"Къде сте били, бе, хайлази?
Домашното ти по писане...
Да беше поне обядвал!"
На сутринта към училище
пристъпвахме като към бедствие.
За да не ни подстрижат,
прескачахме през тоалетните.
* * *
Неочаквани писма -
кратки проплаквания
за пропиляни приятели.
Приятели съхранени -
увереност,
че няма какво да очаквам...
Освен от себе си.
Петя, бургаско цвете,
каквото и да става, мила…
Мила,
не бива да умираме,
не трябва да умираме!
Дон Жуан
жаден,
жив да си!
След всеки инфаркт
все по като себе си.
Гонене на детството
Помниш ли, бяхме безстрастни деца,
чувствахме само безгрижие.
Радостни грееха наште лица,
радостни дните се нижеха.
После във някакъв есенен ден
срещнахме нашите погледи.
Тебе аз гледах, ти гледаше мен,
детството весело гонехме.
Аз те изпращах. Над нас вечерта
спускаше клони безлистени.
Аз те изпращах, а нежно дъждът
шепнеше новата истина.
Новата истина... Тя отлетя
още от нас недокосната.
Тя се загуби, тъй както дъждът
чезне безследно във локвите.
Спомен ненужен, излишна тъга.
Детство далечно, отминало.
Колко за малко бяхме деца,
колко ли грижи ще имаме...
Стихове Румен Спасов
Из книгата "ПАК РОДЕНИ" (Стихове, песни, фрагменти от разни години). София, 2010 г.
_____________________________
Румен Спасов е роден на 23 юни 1960 г. в Панагюрище. Завършва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Специализира театрознание и мениджмънт в образованието, науката и културата. Докторант е на самостоятелна подготовка към Философския факултет на Софийския университет. Изявен художествен критик.
Автор е на статии, есета, студии, както и на книгите "Амбицията, наречена български рок", УИП "Св. Климент Охридски", София 1992 г.; "Култура или война", Академичен център за литература и култура, София 2001 г.; BgDepeche, София 2006 г.; съставител и редактoр на Омировата “Одисея” - книга за ученика, ИК “Пан” 2007 г.; съпродуцент и автор e на аудиодиск с песни “Глас отстрани”, София 2009 г.
Работи последователно в Софийския университет, в Съюза на българските художници, в Националния център за дизайн, в Министерството на културата. От февруари 2004 г. до април 2010 г. е оперативен секретар и зам.-главен редактор на Националния седмичник за образование и наука “Аз Буки”.
В свободното си артистично време има най-много работа.
Георги Шопов носи идеологията на Толстой с жар
 |
| Редактори и сътрудници на сп. "Възраждане": прави - Добри Юруков, вторият - неизвестен, Христо Досев; седнали - Стефан Андрейчин, Илия Стефанов, Георги Шопов. |
Като убеден пацифист, още от млад той прегръща идеите на толстоизма и ги прокарва усърдно в България.
През 1900 г. Шопов бил войник в София. На 24 април го пуснали в отпуск, той съблякъл войнишките си дрехи и ги пратил на ротния с едно писмо. В писмото пишел: "Господине, на 15 февруари т. г. постъпих в казармата да изпълня войнишкия си дълг. Но против кого ще воювам? Против ония ли, които по образ и подобие са като мене, които са творение на същия създател, на който съм творение и аз? ...Аз воювам против злото в света и оръжието ми е добрите дела и примерният живот... Заявявам ви, че съм свободен човек и че в казармата нямам работа..."
Внукът му Нейко Хантов, както и изследователят Васил Стефанов пишат, че Шопов преди това чел с "луд възторг книгата на Толстой "Какво трябва да правим".
Както и се очаква, арестували Шопов, последвали "изпитания, мъчения и побоища". Сетне го осъдил военен съд.
Вдигнал се шум, вестниците публикували речите му, а общественикът ни Найчо Цанов написал за него във видинския вестник "Народен лист". Вестникът попаднал по-късно в ръцете на самия Толстой, който се заинтересувал от случая.
Между Шопов и Толстой възникнала преписка. Известни са поне две писма на великия писател до Шопов. "Гдето са ви осъдили не за отказването ви да служите във войската, а за неизпълнение на войсковите заповеди - те винаги така правят. И няма какво друго да правят. И аз истинно ги съжалявам... Те чувстват, че против тях е истината и Бог и се хващат за всичко, за да се спасят, но техните дни са преброени..." - пише му Толстой.
Шопов, разбира се, излязъл от затвора, но влезли други, по същите причини - отношение към пушката и заповедите.
След това издателството на Георги Шопов ще обнародва повече от 30 книги на Толстой. Шопов води и десетгодишна безуспешна борба с бездушието на чиновниците при фалита на издателството. Пише две книги за Толстой, посещава Ясна поляна. След смъртта му неговият съратник Йордан Ковачев публикува във в. „Литературен глас“ некролог, в който се казва: „Обикнал и направил своя идеологията на Толстоя, той я понесе с всичкия жар, на който бе способен... Навсякъде той носеше ентусиазъм и вяра“. Като цитираме тази оценка на един толстоист за друг, подчертаваме, че тези думи важат и за живота, и за делото на всички последователи на толстоизма в България...
А сред тях са още такива, които тогавашният периодичен печат нарича „апостоли“: Сава Ничев, Стефан Андрейчин, Христо Досев, Димитър Жечков и Ташко Коматов. Известният поет Николай Лилиев също е считан за техен съмишленик. Издава се вестник „Възраждане“, основава се Български вегетариански съюз, създават се толстоистки комуни като тези в Алан Кайряк и Мечкюр...
Стоян Радулов
 |
| Лев Николаевич Толстой |
Абонамент за:
Публикации (Atom)