"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Апостолът не може да ни гледа...

Как да ви гледам?
Стелиян Стелиянов


Скулптура портрет на Васил Левски по случай 140 години от обесването на Апостола на свободата.
Това е проект, изразяващ възмущението на автора от разбирането на обществото за свобода през последните 25 години. Работата представя скулптура портрет на Васил Левски, но със затворени очи. Образът на Апостола - символ на свобода, очите, като изразяващи много неща, а в тези на Левски винаги сме прочитали надежда, стремеж, чистота, сила… Затварянето на очите е спускането на завесата, краят на представлението и тоталното възмущение от видяното, в случая това е изкривеното разбиране на най-новата ни свобода от последния четвърт век. И ако Апостола можеше да ни види сега, изречението, което би добавил след „Народе????”, сигурно щеше да бъде – „Не мога да ви гледам!”
Скулптурата е част от проекта "Свободата.нет" на творческата "Група 9", изложбена зала на ГИМ - Панагюрище, май 2013 г.

Куратор Ивайло Пеев, снимки Стоян Радулов

Чат-патограф от Дарина Дечева


Гарноев и Комедвенска в артистичен дуел

Отговор на поканата за дуел от Ники Комедвенска - рисунка Стайо Гарноев
Светът се промени

Момчета! Най-накрая ще го кажем:
от мъжкото ви перчене ни писна!
На този свят човешкото е важно.
Адам е стопроцентово измислен!

И как така на ближния жената
застана редом с ближното магаре?
Да, вярно е - ужасно сме инати,
щом векове наред крепим товара

да сме зад вас, добри и безсловесни...
Но ако само с мисъл ви надминем,
все някой самарянин ще ни кресне,
че по закона Божи сме слугини.

Момчета! Този свят не е от вчера -
живял е с две, но може и със двеста:
смъртта с един аршин ще те измери,
дори да си убийствено мъжествен.

Определено знаем, че е трудно
и Егото ви мъчи като жажда...
Светът се промени... Та нищо чудно
и Господ Бог от майка да е раждан.

Стихове Ники Комедвенска

Денят на еднодневката

Кръстьо Раленков
По разчертаната с тебешир улица
подскача детството ми или играе на ръбче.
Епично ленив като волска каруца,
скрибуца денят на живота из бръчките.

Бърчи бърни денят, напряга се,
капят лиги и пот.
По-безсмъртен от бог и по-здрав от тояга
аз играя... Самият живот.

Аз съм той, а пък той... Той е друго.
Вцепенена от уплах гора.
И стрелка неизменно загърбила юга.
Чук и сърп - смъртоносна дъга.

Бае Тодор, бръснаря, по-чер от каиша си
точи своя излишен бръснач.
И по-остра от него е само въздишката.
И се смесват през времето
                                 кръв и белег, и плач.

А пък Спас се обеси над пращящото радио,
със нозе във вълните на „Свободна Европа”.
И въжето бе късо, колкото навик,
а тъгата му тегнеща, колкото котва.

По-безгрижен от смърт, аз играех тогава.

Бях пират, индианец, пълзач по скалите.
Бях висок до небето - и почти водоравен.
Плодовете на пола несмело опитвах.

Без асфалт и бордюри, съседната улица
обяви ни война. И игрите приключиха.
Много чужди глави в бой със камъни счупих,
много пъти и моята чупиха.

Има притча в това, че се бихме за „ръбче”.
И баналност - играчка, превърната в плачка.
А навярно си сменяхме млечните зъби
и от хищните сенки в нас вече се плашехме.

Чичо Съби - клисарят - качи се на черквата
и преди да се гмурне, помаха ни...
И се чу, че избрал грехопадение,
пред това да донася.

Мима Лудата хукна по-гола от истина
сред ликуващата манифестация.
И я биха пред всички. Жестоко я биха!
Както бият по празници.

Но жестокото още не бе рафинирано.
Още нямаше ласкава маска и беше наивно.
Баба сложи ръцете си сухи, закри ми очите.
И разказа ми приказка за самодиви.

Все така се лекувахме, все така се тешахме -
с самодиви, със билки, а дядо - с ракия.
Бабо, миличка, аз вече знаех,
че човекът добър е... и мълчалив.

И растях - с тези странни човешки комети,
и растях - не страните, душата ми първа брадяса,
и растях - на пуловера заедно с плетката,
цял сред изгрев, но вече вторачен във залеза.

А по пладне любовите, думите, смислите
свойте тъжни обратности сочеха.
И човешкото беше напразно усилие
Да решим квадратурата
                                 на кръга си порочен.

Е, сега вече вечер е. Толкова ясна,
че за първи път схващам колко добре
е да викне майка ми от терасата.
И в един светъл дом да ме прибере.

Стихове Кръстьо Раленков

__________________________________
Стихотворението "Денят на еднодневката" дава заглавието и на дебютната книга на Кръстьо Раленков, която бе отпечатана през април 2013 г. и представена в края на същия месец в Панагюрище. Същото стихотворение е и това, което го представя на широката аудитория на liternet.bg. Кръстьо е от най-активните автори в "Хулите", през миналата година се присъедини към "Чат-пат" и стана негов автор, спечели и националната "Славейкова награда" за поезия. Поетичната книга "Денят на еднодневката" получи за отпечатването субсидия от община Панагюрище по нейната програма за подкрепа на местни творци.

Картини на Цветан Панчовски в Исторически музей - Стрелча

Снимки Стоян Радулов