"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

За дървото и. . . още за дървото / woodart от Иван Ушев

ЗА ДЪРВОТО
Дървото пие цял живот. Никога няма да пиете като него. Никога няма да горите като него... И по-човечни няма да сте от едно дърво. Може да бъдете голямо дьрво, но не по-голямо от него. Никога по-корави дори и от най-мекото. Никога няма да се преборите с повече неща, отколкото то и то без никой да усети. Никога няма да дадете живот на толкова гадинки, колкото то. Няма да видите повече неща от него. Няма да бъдете по-скромни от него... И да усетите повече благодарност.
Може би преди човека полетя дървото – питайте братя Райт. Със сигурност обаче то първо преплува океана. Търкаля се преди да открием колелото и първото такова бе дървено. Ако някой от нас умре пьрви, то само единият ще го последва. Първият лост бе дървен, първата люлка...
А то винаги е било едно с въздуха, водата, слънцето, земята и тревата – ние също? С него си отиваме от този свят, почти като Иисус, но той с него остана. Баща му беше дърводелец!
И Ной спаси света с него.
Кой изяде повече дървета? Дървоядът или ние?
И в уродливоста си то е красиво...
“Let the shtortz be with you!”

И ОЩЕ ЗА ДЪРВОТО
Не се самозабравяйте! Защото, колкото и знаещи и можещи да сте – никога няма да направите нищо по-уютно от едно дърво – неговата сянка, неговият завет и сушина. Нищо по–вкусно от неговия плод. Нищо по-ароматно от неговия цвят. Нищо по-здраво от него и неговите корени. Нищо по-красиво от събуждането му напролет, лятната му жизненост, есенното му заспиване и зимният му сън. Освен, ако не направите едно истинско, което е съвършено лесно!
- Страдивариус го е знаел... – каза ми го едно пиле,”кацнало на едно дърво”.

Текстове,  woodart и снимки Иван Ушев
(Повече аз автора можете да научите на личния му сайт: ivanushev.com )

Дум! Дум! Рефернду-у-ум! / от Димитър Дънеков

Карикатура: Христо Комарницки, в. "Сега"

ДУМ! ДУМ! РЕФЕРЕНДУ-У-УМ!
Не е за вярване, но януарските дни наистина се заредиха с такова слънце, че спокойно биха могли да се нарекат априлски. От което пък градският парк е светнал като окъпан младенец и привлича по алеите си кого ли не – млади майки с лудналите си отрочета, крещящи тинейджъри и влюбени двойки, за които слънцето всъщност няма никакво значение.
Не пропуска шанса си за свеж въздух и дядо Цонко, та ето го – тъпче по алеята с клатушкане и с придърпване като разнебитена циганска лада, задавена от хроничната си горивна недостатъчност. Знае си той, че пак е закъснял за уречената среща, но не бърза. Че как да устои на мерака си? И как да не удря спирачката си през крачка, през две и да не се извръща на половин оборот, за да измери с поглед походката на всяка от подминаващите го бабички?
„Ех, младост, младост!” – въздиша горчиво бившият юначага, облизва се като стар котарак и се оглежда и за още бабички, но и за набора си, дядо Нонко, който вече би трябвало да го чака някъде около „Ловния дом”.
Да го чака, ама не! Няма го!
„А! – озадачава се старецът, тъй като никога досега не се е случвало той самият да се появи пръв, а пък наборът му да не роптае. – Да не би пък да му се е случило…”.
Но не успява да се удави в тревожната си догадка. За негово успокоение дядо Нонковата осанка се появява макар и не на обичайното си място, а на мостчето откъм пазара.
- Хей, чивяче – подвиква с облекчение Цонко, - що щеш там, бре? То нали пазарът днеска никакъв го няма?
- Хм! Пазарът! – презрително изпъшква Нонко. – То него като го няма, бюблюотеката не видиш ли?
- Ха така! В бюблюотеката пък що щеш?
- Книги търсих, Цоно-о-о! Книги! – натъртва дядо Нонко. – Четене трябва да пада сега. Нали референдумът иде…
- Ей го и тоя! – диви се дядо Цонко. – Малко ли е дето на телевизора всеки ден ми бият тъпана: „Дум, дум! Референдум! Дум, дум! Референдум!”. Че и ти същата песен ми подфащаш…
- А-а-а! Не може така! Ти не помисли ли, че като ще идем с тебе утре пред урната, откъде ще можем да знаем „ДА” ли да пуснем в дупчицата или пък „НЕ”… Да се проучи трябва тоя въпрос… Не може така на кьораво бюлетина да се пуска…
- И как точно ще прогледне кьоравото? – суче мустак дядо Цонко и се заглежда към задницата на една приведена над детето си майка.
- Ето така! – отвръща му настойнически дядо Нонко и изважда изпод мишницата си едно бая дебелшко томче. – Ама тука гледай, ня там!
- „Яд-ре-на фи-зи-ка” – просричва дядо Цонко, след което втренчва изумения си поглед в дядо Нонковото лице. – Ти май-май съвсем си превъртял… Че то-о-о… За тебе ли е тая наука, бре?
- Щом е опряло до Нонко да се допитват, значи и за мене! – в гласа на върлинестия старец започва да проскърцва раздразнение. – И за тебе, и за всичките…
- И за тия от маалата ли? – ехидно се подсмихва дядо Цонко.
- И за тях! Даже най-много, щото те най ще гласуват. На тумби, на тумби, щото сигур пак ще ги накичат с по някоя двайсетачка… Ама…
- Какво ама?
- Само тая книга май няма да е достатъчно. Ще трябва и нещо по-практично… Някакъв „Наръчник на атомика”, ако има такъв, та да ги видим какво точно вършат тия в централите.
- Ами „Наръчник за сметкаджията” не ти ли трябва? Дето да видиш в него, дали като удариш чертата на „Дал Колю – взел Колю”, по-евтино ли ще ни излиза атомният ток или по-скъпо? Че инак ние откъдя ще можем да го знаем и т’фа – профъфля Цонко, докато намества поразхлабените си ченета. Че то ако ни го натресат двойно, не знам…
- Верно! И „Наръчник на…” Такъв за сметките, де!… Ще трябва и таквоз да се премята май…
- Верно, я! Ама за да я направиш ти тая сметка, първом трябва да знаеш рандемана и от другите токаджийници. ВЕЦ-овете, ТЕЦ-овете, МЕЦ-овете… Та да се види хептен ясно има ли го исапът от атома, или го няма… Да не вземе да стане като зеления ток…
- МЕЦ-ове! Щуротии! Ама за исапа – и тук си прав. На кантар трябва да се сложат всичките, та да се види ясно файдата къдя е…
- Прав съм я! А пък да е сигурно, че няма да станем я Чернобил, я Фуку… Фоку-у-у..
- Фукошима!
- Фокуш-ш-ш-има, де!… Друго проучване трябва да правиш…
- Мии… И тук си прав… Ще трябва да видим значи дали са написали учените глави и някакъв „Наръчник на земетръсчика”. За Вранча… За цунамито по Дунава… Че то на сигурно трябва да се тъпче…
- И „Наръчника по търговията с тока” май трябва да преметнеш! Щото, така както си правят аритметиката да го продават, ти откъде да знаеш има ли кой да го купува тоя ток, или няма. Че то завърти ли се веднъж реакторът, токът в буркани няма да ще да влиза! Нонко, Нонко! Така както си се закахърил, май-май цялата бюблюотека трябва у вас да пренесеш! А пък кога ще я четеш и проумяваш - Господ да ти е на помощ…
Дядо Нонко се почесва по главата. Което означава, че според него тракането на Цонковата воденица този път не е съвсем лишено от логика. И изпуска парата:
- А бе, мене ако питаш, чудя им се аз на акъла на тия наши министри! Защо аджеба са взели нам да питат дали вдигат още реактори или да не вдигат. Че то ние с тебе ако знаем кое е право и кое криво, то първом на столовете им тряба да седнем … Или пък барем да ни направят пенсийките министерски! А-а-а! Министри! Управници!
- Хм! – подхилва се дядо Цонко. – Хитри са те, Нонко-о-о! Хитри! Питат нам, щото утре ако стане беля - я ток да поскъпне, я някой реактор да гръмне, да си изтръскат ръцете и да ни кажат: „Вие си я надробихте тая попара, вие си я сърбайте!”.
- Ами ей затова сега трябва да четем… Та да не сърбаме пресолени попари…
- То да четем, аджеба! Ама докато си вземем професурата и по атомите, и по сметките, и по земетръсите, и по търговията - ехе-е-й! Друго трябва да направим сега… Друго!
- ??? – безмълвно питат дядо Нонковите очи.
- По-добре ще е, значи, сега ние с тебе да вземем да идем при кмета и да му кажем да ни доведе туканка някой… Я доктор по централите, я академик по сметките, я някоя врачка по земетръсите… Пък да вземе да ни направи един ПУЦ… Ама скоростен, че дум-дум-референдума хей го де е… И да ни ограмоти накуп - и нас пенсионерите, и братята от маалата, и женурята… Та тогава да знаем със сигурност „ДА” ли да пускаме в дупчицата, или пък „НЕ”… Инак ще ни остане само думкането… Бош лаф работа!
- Верно – съгласява се дядо Нонко.
- Верно, я! – издига се гордо дядо Цонковата глава. – Ама я първом да се отбием в капанчето на пазара. Да му дръпнем там по едно менте, пък да си формулираме въпроса, ама малко по-ясно от оня - референдумския…
- Пък да вървим! – приема предложението дядо Нонко.
Двамата старци правят кръгом и поемат обратно към мостчето. Придвижват се по алеята с клатушкане и с придърпване като две разнебитени цигански лади, задавяни от хроничната си горивна недостатъчност, като след всяко залитане спират, за да поумуват какви още наръчници ще трябва да си набавят, за да се ограмотят в предлагания от тях ПУЦ. Защото никак не им се ще, като се явят утре пред урните, да си пускат бюлетините така, сякаш са боравили само с „Наръчника на щурака”. И щом е дошло време те дават акъл на управниците, да го дадат като истински експерти.
Автор Димитър Дънеков, публикувано във в. "Време" бр. 1 от 2013 г.

Поетични обяснения в любов от Георги Гемиджиев

Георги и Дида Гемиджиеви, сн. Стоян Радулов
Сутрешно бръснене
Загледан в хладното чело на огледалото
и търсейки невинната следа,
повела ме в далечното начало
по път незнаен, в радост и беда,
аз виждам:
как нейде в неизбеляващите мисли
сред ореол от слънчевата пяна
едно хлапе възторжено разплисква
ленивите води на Луда Яна,
как сред порой от хиляди "Защо?"-та
опитва се да си представи ясно,
че в лапичката мека на листото
зелена кръглотата ще порасне,
как през деня, от залеза увехнал,
лекува телесата изподрани
с една целебна бабина утеха,
че цял живот юнакът влачи рани;
как върховете с почернели пръсти
захвърлят горе лунната подкова
и как сънят гальовно го завръща
в люлката на майчиното слово;
как…
О, Господи!
Жена, къде ми е самобръсначката?

* * *
Аз двадесет години тебе търсих.
Ти двадесет години търси мен.
И даже през почивките ми къси
разбуждаше сънят ми уморен.
Пролетта пребродих и горите,
във изворите виждах те смутен,
но устните, от никой ненапити,
залязваха със пролетния ден.

Във снежен ден те срещнах най-подире
да разтопя моминската тъга.
Че щастие и в снежен ден извира,
разбрах от тебе.
А сега,
когато върху дъбовите корени
вечерникът припада уморен,
една врата за другите затворена,
отваряш ти за мен.

* * *
През моя ден,
горчив като пелин
и лековит като пелин,
обикновен като любов
и необятен като обич,
през моя ден разплакан и засмян,
през моя ден и трезвен, и пиян,
през моя ден вървиш.

Живея в твоя ден
и ти живееш в моя.
Бъди ми болка, радостна сълза,
бъди небе, разкъсвано от мълнии,
бъди земя, тъй щедро плодородна,
бъди жена, която аз обичам
през днешния и утрешния ден.
Бъди ми щастие и мъка, и тревога.

Бъди светът,
преди последния ми миг да проехти край мен.

Стихове Георги Гемиджиев
(Из поетичната книга на Георги Гемиджиев "Лирика")

_______________________________________

"Лирика" (ИК "Кънчев и сие", София, 2006 г.) е първата и за огромно съжаление остава единствената поетична книга на Георги Гемиджиев, която е събрала грижливо кътани през годините и изключително стойностни стихотворения на известния на панагюрец и филолог, журналист, историк и общественик. Тази книга е и единствената, където можем да усетим неговия изящен, напълно завършен и изключително фин, мъжки поетичен стил, чрез който Георги отправя своите човеколюбиви и красиви внушения. В раздела "Там, някъде из младостта и по-нататък" откриваме много творби, посветени на любовта и със сигурност на неговата съпруга - педагогът и поет, както и писател за деца - Дида Гемиджиева. "Георги е изключителен поет и аз съжалявам, че той не обърна повече внимание на стиховете си", сподели тя при една от срещите на Литературен клуб "Виделина" в Панагюрище.
Стоян Радулов
_______________________________________
Посмъртно / In memoriam

Стайо Гарноев в "После" от Яна Кременска

Стайо Гарноев
После
                       На Стайо Гарноев

После Ева намира Адам.
Няма никаква Райска градина.
Господ само живее сам,
ала него го няма в картината.

После не по библейски сюжет
се оплита животът на възел.
После Господ е страшно зает
и обърква парчета от пъзела.

Мъдростта се намесва. Змия,
ала никаква ябълка няма.
Ева всъщност е страшно сама.
И какво, че светът е за двама?!

Задължително има зограф -
да забърква със вино боята.
И на Господ поредния гаф
на платното замазва с душата си.

Ти рисувай, зографе! Нали
и така всяка нощ се умира.
Цяла вечност забрава вали.
Но пък който усеща, разбира...
 
Стихове Яна Кременска
 
Яна Кременска

Почти (не)човешко стихотворение / от Дарина Дечева


Почти (не)човешко стихотворение
                                                                       На Ангел

Той няма нужда всеки да го вижда.
И всеки го забравя - за капак.
За вас е идиот. Не се обижда,
защото е добър. Добър. Глупак.

Един глупак почти по Достоевски.
Но не по него не търпи на злост.
Търпи калта в сърцето си (човешка е...).
А то му е едно - за свой, за гост,

за бъдеще, за бялата му младост,
в която не една звезда свали,
в която пи и пя от скръб и радост,
в която се научи да дели

водата и сред нея път да прави;
поравно хляба за любим и чужд;
добро от възпитание и нрави
и обич със душата и на уж.

Съвсем по Достоевски - идиот е.
И за капак - с душа. Би я раздал.
Не го помнете - той е доживотен.
Почти като обидната ви кал.

Стихове Дарина Дечева,
03.01.2013 г.