Този път, по който вървим двамата с Митко Стефанов, е издялан от твърдия родопски гранит и е построен със сух градеж от един силен мъж само за три месеца. Той свързва останките от старата му къща с неговите ниви. И е пример за несъкрушимата сила на човека, когато силно жадува нещо. От него пък се излиза на стар черен път, свързващ гробищата на родопското село Жребичко с 12-метровия кръст и параклиса на Св. Илия, издигнат в прослава на завърналата се вяра на един друг жребичанин. Оставам поразен обаче от два вековечни дъба в самите гробища - единият отдавна изсъхнал, а другият само с едно живо клонче. "Дърветата умират прави", сочи Митко към тях и аз потръпвам не само от пророческия тон, с който са изречени тези думи. Защото преди това ми е разказал за жестоката борба на Вълчан войвода, докато се взирахме в "Родопското море" от канарите на Куката. А и от предишния ден ме потриса из дъното на душата ми, разказвайки ми за тежките съдби на жребичани. Особено за старицата, която живеела сама в една съборетина, накрая съвсем не можела да ходи, но всеки ден се влачела по ската до улицата, за да брани ябълката си от прибиращите се вечер кози.
Накъдето и да погледнеш - воля за живот. Дърветата умират прави... Или ги посичат.
Жребичко е родното село на писателя Димитър Стефанов ("Взривена тишина", "Шок след шок", "Началото и краят на света", "Дойдох. Видях!..."), настоящият председател на литературния ни клуб в Панагюрище, вдъхновител и един от основните автори на безподобния вестник "Чат-пат". Той обаче е живял там само четири години. "Татко продаде къщата и се изместихме в Брацигово, - доверява той. - Аз обаче имам спомени отпреди това - как лазех по старите каменни стълби". По-късно, той ще признае, че когато го попитат откъде е, в съществото му се явява смущение. Роден в Жребичко, израснал в Брацигово, днес е панагюрец. Впрочем, любопитна е историята за панагюрството, което придобива за един ден - на шега. В Брацигово остава без къща, която е обявена за паметник на културата, а в Панагюрище му предлагат апаратамент, срещу неговите знания за двигателите с вътрешно горене. "Дайте ми апратманет, и ще дойда", подмята той тогава случайно. А те му го дават. За да напише по-късно с ирония, насочена към брациговци: "Сродил съм се със средногорските диваци и варвари, които говорят на панагюрски само с козите си". Между другото - работил е няколко години и като учител в Ангола, откъдето е пълен с истории, но то е друга - тритомна история (книгата "През джунглата на времето"). Митарствата му обаче показват едно - че ако не друго, Митко поне е дърво с широки корени. И още е прав. Той е петият от седем деца, а самият е отгледал две.
Димитър Стефанов винаги е казвал, както съм писал и друг път, че не се изживява като писател, поет, изобщо - като човек на литературата, в смисъл, че не се е взимал насериозно. В случая обаче важното е не какво мисли той, а какво мислят другите за него. И тук идва първото разминаване. Второто пък идва от факта, че се води Стефанов, а всъщност е Дънеков (дядовата му фамилия) - "Така че, Дънеков съвсем не ми е псевдоним" - докато братята му са Спасови. Около личността на всеки писател обаче трябва да има и малко мистика - за да е по-интересно. Щото нали и "Пегас не е магаре, за да го яхнеш". Това обаче може да го каже само човек, който прекрасно си дава сметка за силата на словото. А словото е началото на всичко друго. Включително и на онези дървета, които умират прави, но... възпяти.
Текст и снимки Стоян Радулов, използваната рисунка-протрет на Димитър Стефанов е от Николай Радулов
