 |
| Величка Момнева |
В седми клас учех в старото училище "Марин Дринов", в Драгулин махала. Много четях и започнах да не виждам добре. Сложих очила.Мама ме биеше да не чета, ама аз се криех под юргана с едно джобно фенерче... На мен очилата не ми пречеха, напротив - отиваха ми и изглеждах даже "по-интелигентна".
Някои мои съученици обаче не мислеха така и взеха да ми викат "Очилато магаре!". А един нещастен ден един от тях дори ме чукна по челото, очилата паднаха и се счупиха... Леле, а колко скъпо струваха тогава! Без много да му мисля скочих като гересто петле - бях много малка на ръст - сбих се и му счупих носа, кръв потече... Тутакси ме изпратиха при директора, другарят Димитров, и падна голямо навикване."Ама, Величке, как можа да му счупиш носа на тоя юнак заради едни очила.Утре да ми доведеш майка ти, да я видим тая работа!"
Настръхнах от ужас. "Не и мама!", си мислех. Тя все ме тупаше, виновна или не. И реших да хитрувам. "Другарю директор, не може ли тате, той е по-авторитетен?", рекох. Като си знаех, че той само ще ме навика, много ме обичаше.
На другия ден с баща ми сме в училищната дирекция "да се изясняваме".Той слуша спокойно, поклаща глава, а на мен ми малко страшничко, все пак... Накрая се изправи и се обърна само към мен. "Така те искам, мойто момиче, няма да се даваш на някакви безотговорни мъжкарлаци да те обиждат. Защитавай се и ги бий, да разберат от чий род си!"
Всички останахме със зейнали уста, а най-много - директорът.
Историята приключи с помиряване, с нови очила (купени от тоя, дето ги счупи) и едно голямо приятелство с него - до днес. Понеже още си имаме приказката за "очилата и носа"...
Величка Момнева
Няма коментари:
Публикуване на коментар