19 февруари: Най-тъжната песен

Снимка Стоян Радулов

Всяка заран слушам музика. Програма “Христо Ботев”. На нея съм си настроил за постоянно приемника. Ако се събудя около три часа, често се случва, слушам класика – “Еврокласик ноктюрно”. Истинско удоволствие, два часа наслада. От пет насетне - музика на народите, от пет и тридесет до шест – българска народна музика. Една заран, подир изпълнението на Амалия Родригес, дарила ми трепета на португалската си душа, трагичен мъжки глас закова сърцето ми. Иван Пановски! Познат глас, позната мелодия, познати думи, остри и безмилостни като кама. На секундата очите ми плувнаха в сълзи – “Еничари ходят, мамо, от село на село ...” Нямам обяснение защо тази песен ме поразява така. Мисълта за безкрайните петстотин години ме води все в тая песен, сякаш тук, като в черна дупка, в непостижимата за разума черна точка се съсредоточава всичко, казва се всичко и няма повече накъде да отиде майчиното сърце, надеждата е умъртвена ... Това е бездната на едно сърце. Сърце, чиято свидна кръв е изтекла. Завинаги!
Винаги, чуя ли тая песен, плача. И не крия сълзите си. От никого.
Някога Федерико Гарсия Лорка, като говори за поезията, бе изрекъл знаменателната фраза, какво, че “Най-съвършеното стихотворение е онова, което пробожда сърцето като шпага!” И че то още не е написано. Приемам тези думи дословно, че след него следва смъртта. Тази песен ме води в смъртта.
Но има за мен в българската поезия още една песен, по трагизъм равна с първата. Това е бездната “О, Майко моя, родино света!...” Още първият вопъл, първите думи ме люшват земетръсно. Това е бездната на един народ, нашия. Тая песен постави гения на Христо Ботйов наравно с народния. Тя пробожда сърцето на цял народ.
На 19 февруари, моето сърце е мокро.
На 19 февруари, моето сърце е прободено. 

Две слова за Левски 

Тия дни, по всички наши земи, из цяло Българско, се споменува един човек, който остави незаличима диря в народната душа, в стремленията й за човещина и правдини, във вековечното й бленуване по достоен живот. С мечта и страдания той срина българската прокоба, преобърна и българската душевност и история, в общочовешката съкровищница той вложи безценните помисли на проникновението, осенило страстно младия мъж с даровете на мъдрите.

Васил Левски

И така, преди 173 години карловката Гина дарява семейството си със сина, който кръстиха Васил. Народът по-сетне му туря своето име – Апостола. На Свободата човешка! Знаела ли е тая негова майка, че родилните й мъки са сравними с тези на Богородица, че дава живот на най-великия народен син, че ражда българския Христос, Спасителя и Изкупителя на греховете ни, трупани в безпросветния и неизбродния мрак на вековете робство? Нада ли! В ония дни, в оная година, чума е косяла черна жетва и раждането на нов човек е носило преди всичко тревога, нежели мечти. Но съдбата на българите, най-сетне е довела над новороденото добрата орисница, за да го запази тя за нас. И за тези след нас, докато има дори един човек, който се изповядва българин! Въпреки големите трудове, вече толкова години, ние надали сме проумели напълно какво е Васил Иванов Кунчев, какво е йеродяконът Игнатий, какво е митичният за властите, но и за народа си Левски. И надали ще узнаем! Помислите на тоя наш син са необятни, мечтите му  - гибелни за всяка тиранична власт, словото му – “ сладко и опасно”! И днес! Да, и днес. Когато азиатското национално потисничество е далеч в историята, ние свободни ли сме? Не са ли надвиснали над нас други потисничества? Неговия идеал постигнахме ли? Ние още нямаме отговор на онзи апакалиптичен вопъл с четирите въпросителни! Та какво можем да кажем нему днес? Имаме ли какво? И стига ли ни куража? Много се съмнявам.
А тогава, какво е мътило душите тогава? Страх, крехко съмнение, уплетени с трепетни надежди, чиста сълза и привично недоверие са се мешали в простата молитва към Бога, след неговата скромна проповед, що е оставяла без сън душата. Така, от най-ниското стъпало на църковната иерархия, в тая именно душа той прекрачва до непостижимите, патриаршески висини на общочовешката духовност и идеали. Един самороден, безценен и свят къс от утробата, от плътта народна, зрял столетия. Не случайно Иван Вазов, там някъде, из скръбните химни на “Епопея на забравените”, поразен възкликва: “Селяните прости светец го зовяха!” Той, “на сляпата История подал надежда”, сам той Надежда!
Нему ще палне свещ утре България. Нему, и на светата му благатка майка. Нека ги пали вовеки! Амин!

Текстове Михаил Гунчев