"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

С дух на възрожденец и апостол или Атанас Сугарев - Учителят

Атанас Сугарев
ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА ПАНАГЮРИЩЕ

Атанас Димитров Сугарев (1898-1987) e родом от Панагюрище. Той е безкористен и всеотдаен краевед, историограф, журналист, музикант, общественик. Този скромен родолюбец – „Учителят”, както го наричат неговите съграждани, ученици и многобройни почитатели, отдава повече от 60 години за обществено-полезна дейност. Малцина са призваните за това. Атанас Сугарев е активен учител, просветител, възпитател, читалищен деец, публицист-документалист, сътрудник и редактор на вестник „Оборище”,  изтъкнат хоров диригент.
Запленен от магията на музиката, след Педагогическото училище в Панагюрище, преминава тригодишен курс в Музикалната академия в София в класа на известния български композитор и музикален педагог Добри Христов.
През1920 г. Атанас Сугарев поема ръководството на основания от Борис Костурков предната година четиригласен смесен хор, а от 1926 г. е ръководител на музикалното дружество „Средногорски звуци“.
Заедно с Лука Зумпалов и местни сили поставя на Панагюрска сцена популярни руски и унгарски оперети, като „Наталка-Полтавка“, „Янош Хусарят“ и др.
При учредяването на Околийския читалищен съюз през май 1942 г. за негов председател е избран тъкмо Атанас Сугарев, който през 1943 г. на панагюрска сцена организира концерт с участието на голямата оперна прима Елена Николай. И след 1944 г. ръководството на съюза е поверено на него.
Атанас Сугарев е родоначалник на музейното дело в Панагюрище. В статия, публикувана във вестник „Оборище“ през януари 1970 г., родолюбивият панагюрец споделя за раждането и реализацията на идеята за създаване на Панагюрския музей: „В редакционна статия на 1 октомври 1940 г. под заглавие “Музеят ще бъде открит”, в. “Оборище” откри кампанията за събиране на старинни предмети, оръжия, етнографски материали и други… На 3 май 1943 г. - денят на Априлското въстание, след общонародното тържество на площад „Георги Бенковски”, музеят “20 април 1876 г.” е открит за хилядите посетители.“ Впоследствие читалищният музей е основата за успешното развитие на музейно дело в Панагюрище.


Атанас Сугарев е известен като автор на редица ценни студии, монографии и отделни статии, които са важна част от духовното наследство на Панагюрище, сред които: „Левски в Панагюрище и Панагюрския край“, „Съединението на княжество България и ролята на Панагюрище“, „Кърджалийските нападения над Панагюрище“, биографиите на Деян Белишки - главният шивач на Априлското въстание, на Поликарп Чуклев – духовникът революционер и сподвижник на Левски и други.
Особено ценни са статията на Атанас Сугарев „Ролята на читалище „Виделина“ в обществения и културен живот на Панагюрище“ (1956), както и книгата „Виделина“ - огнище на българщината и средоточие на будната мисъл. Сто години народно читалище „Виделина“ - Панагюрище. 1865-1965“, издадена в съавторство със Златко Попзлатев през юбилейната 1965 г.
На 12  юни 2014 г. пред панагюрска публика е представен сборник с негови краеведчески изследвания за историята и фолклора на средногорския град „Из близкото и далечно минало на Панагюрище“. Той е на база съхранен богат архив от над 1000 страници, предаден на Историческия музей в Панагюрище, БАН и Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий“. Подборът на материалите - ценни студии, монографии и отделни статии, които да бъдат включени в книгата, е отнел около 30 години - работата започнала още през 1984 г. от синовете му Николай и Димитър Сугареви.
За заслугите си към Панагюрище, Атанас Сугарев получава голямо обществено признание от своите съграждани, както и от изтъкнати наши учени, литератори и общественици, като акад. Иван Дуйчев, проф. Ефрем Карамфилов, проф.Стоян Джуджев, Мерсия Магдермот, Симеон Радев и пр.
Носител е на много отличия, но по-значимите са златна значка „Отличие за културна дейност“, златна значка „Отличие за читалищна дейност“, сребърен орден „Кирил и Методий“, златен почетен знак на общината „За заслуга към Панагюрище“ - първа степен (1978), почетни грамоти и други.

Нина и Иван Радулови,
из книгата "Във вълшебната виделина на театъра. Хроника на сценичния живот в Панагюрище"
Да популяризираме Панагюрище сред чужденците

Рисуването - съдба на Кръстьо Руйнеков

Картини от Кръстьо Руйнеков. Най-долу: "Автопортрет"
Кръстьо Тодоров Руйнеков е роден на 21.05.1952 г. в с. Бояново, Ямболско. Завършва Художествена гимназия, а след това и живопис в Художествената академия в София.
За него проф. Петър Михайлов казва: ''Талантлив студент, който се отличава както в цветовото изграждане на етюда, така също и в решаването на композицията и рисунката. Убеден съм, че е от малцината, за които изкуството ще бъде съдба.'' Композицията ''Райна Княгиня'' на Руйнеков е високо оценена и получава отлична атестация от Академичния съвет.
След завършване на Академията през 1976 г. младият художник пристига в Панагюрище и става главен художник в Общината. Тук той създава редица картини, посветени на героичното минало на града. Някои от тях са притежание на Градския исторически музей.
През 1984 г. се мести отново в София и работи като преподавател по Изобразително изкуство няколко години, а след това е на свободна практика.
Руйнеков има няколко самостоятелни изложби в България и една в Ню Йорк, участва в общи национални изложби. Негови картини се намират в много частни колекции в България, Франция, Германия и Япония. Умира на 55 години в София след кратко боледуване.
Източник: bulart.weebly.com

Да популяризираме Панагюрище сред чужденците

Ателие: Петя Узунова


Чат-пат хуморески и трески: Кои са те?

Стоян Бътовски
За пореден път получаваме доказателство, че в резервата "Чат-пат" ще срещнете най-различни, странни, но и симпатични до безпределни усмивки птици. Когато сте тук, не пропускайте да се "поразбъбрате" със Стоян Бътовски - страстен любител на хумора, сатирата и забавата. Той е сред дългогодишните самодейци в Читалище "Виделина" на Панагюрище. А в хартиения ваирант на "Чат-пат" си има и нарочна рубрика, където с намигване и дяволит поглед обича да задава гагтанки. За първи път тук и сега виждате факсимилета на оригиналните ръкописи на две от неговите питанки.


Иван Динков. "Ех, майсторе, налбантине, наставнико!"

Иван Динков
* * * 
Българската поезия не е толкова богата, всеки може да запомни гениалния израз на Асен Разцветников - мургави птици, но почти всички български поети бързат да подминат, надявайки се на лична среща с безсмъртието. 
* * *
В изкуството е като на лов: едни стрелят, други лаят.
* * * 
Всеки голям поет изчерпва някоя от възможностите на езика, стигайки до нейния предел, и оставя една възможност по-малко на последователите си. И в този смисъл е сред малцината ни „пределни” поети. Твърде чести са конвулсиите на словото му, думите вибрират с драматични и трагични вълни, излъчват един суров и неподправен драматизъм. Защото творческото Аз при тоя поет се изразява и разкрива чрез най-вътрешните е най-съкровените си пластове.
* * *
Трябва да пише само онзи, за когото реалността не е нещо, което се разбира от само себе си.
* * *
Не е достатъчно един писател да има лице. Той трябва винаги да е налице.
* * *
Логична е мисълта, че небето пред Дон Кихот е постоянно мъгливо, могат да се мотивират сенките и химерите, които се носят по него, но не е съвсем ясно защо тревата под коня на Дон Кихот е постоянно суха.
* * *
От края на всяко село започва бездната. Това се усеща особено силно през нощта. Мнозина български поети обаче нямат чувството за това. И точно тая тяхна безчувственост издава тяхната бездарност. Тук не помагат прочитът на много книги, както и многото задгранични командировки. Поетът се ражда с чувство за бездна.

Иван Динков, из книгата "Почит към литературата"
__________________

ПОЕМА

Ах, тая дума - омъчнен, - изречена
от някаква жена - навярно майка ми,
сред пашата на есенните вечери,
което ще рече - сега, сред лайката!

Минава път през Пловдив, и през Пазарджик,
на мъжки поглед от завода - новият,
през нивите на Блатница - размазани
от свежи круши и от гнили гроздове.
Това, което свети по баирите,
е село Смилец - въздухът и млякото,
преглеждането - сричките на лирата,
илюзията, че си нужен някъде.
Ех, майсторе, налбантине, наставнико!
Жените си намигат и пред мъртвите:
"Аз, како, ще поплача преди ставане,
а след това ще продължи свекървата."
Сега - когато ти си на платформата,
сега - когато аз съм във кабината,
единствената поетична формула
е нещо като пасбище с къртичини.

Поръчвам първата бутилка гроздова,
присядам сам на камъка пред кръчмата,
надигам я - поливам с нея лозето,
възкръснало в душата ми измъчена.
Ноември е - до костите, до ставите.
Така изглежда и така е сигурно:
над хълмовете - ниско над дъбравите,
небето сякаш е сега подсирено.
Ах, тия български тъги - запълнени
по клоните на орехи и брястове:
"Кажи ми, брайно, мърлят ли ти овните,
защото ходят по овцете бясове?"
И както мислят за рода на стадото,
и както молят за сърцати кочове,
така изричат думите изстрадани:
не всяка жалба заслужава кончина.

Разбира се, шегувам се, усмихвам се,
разбира се, спестявам си несгодите:
изкуствен съм - защото четох стихове
от смесената ракла на народите.
По пътя, който идва от Такерите,
по пътя, който идва откъм Маркови,
задава се - приведена, почернена,
Тодора - твоята невяста, майка ми.
Сега е жълта пленница на мъката,
Тодора никак, никак не е същата:
така пристъпва, сякаш е помъкнала
след себе си по улицата къщата.
А някога - от Рашовци до Мърховци,
а някога - от Кутовци до Плачковци,
а някога - по плочници и мъхове,
блещукаха обувките й лачени!

През шрифтове и печатарски лакове
отмина моето поредно пощене;
сега приличам на вълче сред макове -
така съм беззащитен и безпомощен.
По пръстите си, даже и по палците,
усещам нещо като слуз от времето:
втвърдява се неумолимо калцият -
преди да сложа име на поемата.

Снегът е сух - пилее се по джипката,
по струпаните гугли, по шинелите:
навярно тайно е шумял със житото
под камъка на валцовите мелници.
Невярващи са хората - скептични са,
поне не вярват в истини нащърбени,
но истина е - в човките с кокичета,
по брястовете кацат млади щъркели.
И пътя се повлича подир гумите,
внезапно ослепял...
Не мога повече!
Предавам без да съжалявам - думите
на яростната глутница на точките!

И ето го гнездото ти - гнездото ни,
което ще рече, че се завръщаме:
пак същите - но вече без живота ти,
пак същите - но без да бъдем същите.
Поставят те - о, тоя миг! - на масата,
на нашата, на дъбовата - дългата,
която няма спомени от гратиси,
но има много спомени от дългове.
Високо от лицето ти изчистено
от топлото присъствие на вените,
разперени - ръцете на черницата
политат и така остават - сведени.

Сега ще бъда личен във поемата.
Така се случи, че на път към хората,
стихът ми падна от гърба на времето
и много лошо си разкърти мордата.
О, аз добре познавам ценоразписа
на хилядите видове мълчания:
аз - българският поданик на страстите,
аз - българският гражданин на раните.
Навярно още ще лежа безпомощен,
но вече си замесвам прощъпулника;
страхувам се, че може би през нощите
съм станал брат на всички присмехулници.
А светъл бунт е имало на двора ни!
И колко тайни в есенните листници!
Дано надвия някога умората
и пламна пак от чистите ни истини.

Тодора е звезда преди разсъмване,
Тодора казва: "Хайде да оплакваме.
Баща ви тръгва на гурбет из тъмното
и може би ще се обърка някъде."
Привеждат се очите ми, косите ми,
гърдите ми - в дъга се спира тялото:
налбантине, над образа в коритото
ти всъщност се привеждаш пред раздялата.
От палещите връщници на пладнето
трагично и красиво падат въглени -
навярно в оня баладичен кладенец,
из който плува сянката ни българска.

По дяволите всички изречения,
в които няма никаква метафора!
Извършвам бавно своето сечение
и ставам сам за вярата си нафора;
простено е да взема плът от себе си,
да взема кост - да им разгледам порите:
да знам поне на вид какви са - есенни
или раздвижени от млади пориви.
Българийо - безсмъртнице, обичам те!
Така го казвам - някак си отбрулено:
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите.
Ах, колко педантично в мен е ровено!
Под залезите на далечни вечери
разбива чаши и скимти над спомени,
и кашля младостта ми непрочетена.

Аз също имам светла биография!
изричам тия думи неестествено:
страхувам се, че изговарям лафове,
че слагам кръст на своята мъжественост.
Да бъде ден! - гърми гласът на Смирненски.
Да бъде, да пребъде - тоя, днешният!
Не съм за крясъка, но вярвам искрено:
кантатите не ни изцапват дрешките.

И ето я оная - ненаситната,
с измачкания троскот, с буболечките:
земята на дедите, на бащите ни -
дълбоко влажна, а отгоре спечена.
Дий, биволе! Ори я, преоравай я!
Сега е страшна - зяпнала, гръклянеста.
В ярема на колата дремят кравите,
нашарени от сянката на ясена.
Снегът е мокър - пада някак лигаво
и някак страшно безучастно в ямата:
разделя ни, отделя ни завинаги -
един от друг, налбантине, нас двамата.

Не съм певец на прошката със мъртвите.
Това си има своите художници;
из гробищата още броди Мърквичка
и още търси място за триножника.
Сега - когато тържествува здравеца,
сега - когато е на власт ракията,
сега - след твоята шега: "Е, авторе,
подхлъзваш ли се още по хартията?" -
сега разбирам колко са безвременни
и колко тъжни и безплодни фразите:
че трябва да достигаме до темите
по принципа на котешкото лазене.
Разбира се, не правя цип за стихове.
Цип-стиховете са удобна работа:
прибавянето става според лихвата
на тайно застрахованите ръбове.
Сега съм без кожуха си - без дългият,
за който още разговаря София,
и - струва ми се - вече нямам дългове
пред българската искреност на строфите.

Внезапно съм останал само с вятъра.
Така навярно си отиват мъртвите:
полуреално - както във театъра,
а на гърдите ни оставят гърбици.
Студено е. Избягали са пилците,
красиво нарисувани от Яворов.
И няма сенки! Може би мастилото
е подсъдимо, че създава дяволи.
Снегът блести - на мигове, на мигове.
Полето се вълнува под снежинките -
това поле - това дете усмихнато,
което вечно си играе с житото.

Стихове Иван Динков 
С "Поема" завършва първия цикъл "Антикварни стихотворения" от поетичната  книга на Иван Динков "Лична Карта".
Село Смилец е родното място на поета. 
__________________

„Словото на Иван Динков е бременно с минало. Както е в голямата класическа поезия. Макар че само с минало поезията плаче за архив.
Словото на Иван Динков е голо – като новородено – и зъзне в самота. Както е в модерната поезия. Макар че всяка модерност, рано или късно, посребрява.
Но в поезията на Иван Динков изисканият жест на традицията и предизвикателното жестикулиране на провокацията взаимно се оплождат и раждат ново поетическо наречие. То едновременно успокоява и дразни, хармонизира и провокира.
Не познавам друг български поет от втората половина на ХХ век, който да е написал всяко от стихотворенията си като предсмъртно завещание. И в същото време всяко стихотворение да е писано като първо.
Там някъде – в съществуващата само за истинския поет междина, образувана от срещата на изтичащия (но неизтекъл) живот и настъпващата (но ненастъпила) смърт, се раждат думи от особена порода – думите на Иван Динков”.

Димитър Михайлов

Румен Спасов... Със свои отпечатъци

ПОНЯКОГА КАТО ТАНГО...
1.
И две напред - като нарастване и сливане.
Едно назад - като отпускане, заспиване.

А някъде сред радостта да се живее
е обичта, е трепетът, с които сме родени.

И пак за първи път сме разиграни в уникалност,
отново чисти - след любови, след ожалвания...

2.
И две напред - към дълг и отговорности,
съгласно правилата и законите...

Една в страни като игра и свобода,
като усмивка за ранената душа...

И някъде отвъд молитви, обвинения,
духа да споделиш - то най-безценно е.

А също радостта си, че си с тяло
и че със друго, пак човешко, търсиш цялост.

3.
И две напред – момчето-мъж уверено повежда,
момиче следва го ефирно сред надеждите.

И продължава той, и сякаш насърчен настъпва,
завъртат се, напредването в отстъп се превръща.

И танца стар играят в плътност и омая,
решени сигурно да стигнат и до края.

………………………
А наблюдател, пак удостоен с отсъствие,
от чашата горчиви спомени довкусва.

РЪЦЕТЕ НИ
Ръцете ни,
с неповторими отпечатъци
в труда си заприличват.

Не се обезличават,
а като истински поети,
сбрани заедно,
остават автентични.

Те виртуозни
длъжни са да бъдат,
докосвайки клавиатурите,

защото даже малкото насилие,
би значело
да се загубиш.

Ръцете ни
неправедни -
това най-често значи неизлишни -
докато не е лесно,
говорят повече от думи
и пеят повече от песни.

Богатата природа наша така е отредила.
Но значи ли това, че трябва да я следваме
в пределната неправедност, където
и нейният и нашият завършек дебнат?

Все още не е късно – прибавете
към точността на думите във химните
и малко скепсис здрав от силата на разума.
Роден от гънките на собствени усилия
и споделен със свои отпечатъци.
(1982 – 2007 г.)

ОБРАТНИЯТ БИЛЕТ
            “За болката, че с теб съм и не съм…”
                                            Веселин Ханчев

Пак бавно някъде изплуваш.
Все тая бяла скръб – позната гара.

Не тропай както вчера на гишето.
Не викай: “Дайте ми обратния билет!”

Обратният билет е сигурен билет заникъде.

Зората следва те с багажа
на вчерашни победи и обиди.

Не я загърбвай, недей я изоставя,
защото нямаш другаде къде да идеш.

Обратният билет е винаги билет заникъде.
(1986 – 2010 г.)

Стихове Румен Спасов
Из книгата "ПАК РОДЕНИ" (Стихове, песни, фрагменти от разни години). София, 2010 г.
 
ПЛОДОТВОРНО ПОЛУВЕКОВИЕ

Румен Спасов
Първите публикации на Румен Спасов бяха в “Средношколско знаме” през март 1977 г. Последваха казармени и  университетски години – запомнени моменти около ”Армейска младеж”, “Студентска трибуна”, сборника “Жар”, “Пулс”,  кръжока “Димчо Дебелянов”при Националния студентски дом. После  списанията “Читалище”, “Смяна”, „Музикални хоризонти”, „Театър”; вестници като “Литературен фронт”, пренастроен като форум, “Култура”, “Литературен вестник”,  студентската клубна формация “Дом”с изданието за университетска култура “Аудиториум”, синтеза на поезията с музиката, публицистиката, критиката и хуманитаристиката. Съзнателно търсен универсализъм, опрян колкото на университетската ерудиция, толкова и на една щедра природа. Румен Спасов може да се гордее с “Глас отстрани”, спрямо литературните стъгди, с един съхранен дух, който все по-често се завръща в родното Панагюрище.
Книгата "Пак родени" е скарана със самата възможност за някакво преднамерено литературно единство. Работите са писани по разни времена, сякаш от различни автори, на различни “езици”. Някъде преобладава емоцията, другаде - логиката и самоанализът, а най често едното и другото са в реалистично единство. Има и силаботонически стихове, и ритмизирана проза, другаде е приет свободният изказ. Песните в тази сбирка звучат една доза по-сантиментално и безхитростно, но неслучайно са оставени точно такива, кавито са, защото всички споменати “видове езици” съ-същетвуват в реалния житейски опит на всеки от нас, тъкмо те с непреднамереността си очертават общата картина на реалността. И на мисленето за нея, което си служи с разни стилове реч, колкото и определени автори и приятелски литературни кръгове да се самоопределят като постмодернисти или пост-постреалисти, постфутуристи, постконсерватори и пр. В крайна сметка и за “родените късно” автори същественото е да приемат индивидуалните си предизвикателства, които поставя времето, да усещат със собствени сетива и осмислят със собствен критичен разум. За да бъде плодотворен житейският и творческият път, който продължава, за да съхрани придобитото, но и за да направи следващите си открития.   
Боян Ангелов

Из послеслов към книгата "ПАК РОДЕНИ" (Стихове, песни, фрагменти от разни години). София, 2010 г.
__________________________________________________________
ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.
ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Чивяк и добря да живее, накрая идва жена му и го прибира

Из "Историите на бачо Евстати"
Рис. Емил Петров
Разговор между приятелите Груйо и Пондьо в кръчмата на стария пазар в Панагюрище, Пондьо тъкмо пристига:
- Аре, бе, аркадаш! Къдя одиш, да та еба? - поздравява го Груйо изпод вежди.
- На жена ти по гъзъ ода, да го еба! Ей я на, иде зафундарена - сочи Пондьо с пръст през прозореца, - тръчка с клепарете. Дири та от обяд насам и ем е бясна, ем е аздисала.
- Тя дирника не мое а си намери, та мен ли? - клати глава Груйо и надига чашката. - Нема що а ма търси... По това рикиено време къдя да съм!?
- Чунким па си й за нящо!... - свива очите си Пондьо. - А ти що четеш в тоа парцал? - и сочи местния вестник в ръцете на приятеля си.
- Гатанки. А познай сагъ, колко шишета има в израза "Пием по едно и си търгаме"?
- Е, ти па - колко!? Ами, колко `а са отсечем кат` салкъме... Или докато Дора мине през вратнето...
Точно в тоя момент Дора, жената на Груйо, влиза запотена и зачервена в кръчмата:
- Ша ти отсека аз на теб кухата лейка, дека ти е забучена вместо главъ. - След което се обръща към мъжа си - Я, ти, пред мен!
- Слушам! - отдава й чест с ръка Груйо и пътьом към вратата подхвърля. - Пандели, когато следващия път таа тук нящо се умълчи, да не си я потупал по гърба - Сакън! - задавила се е, дулцинеята ниедна... Наздраве!
И двамата с Дора излизат от кръчмата, без Груйо да е опитал от любимата си пърцуца.
На изпроводяк Пондьо сам вдига наздравица:
- Така е то, чивяк и добря да живее, накрая идва жена му и го прибира. Ако има късмет, е убава като Радка Модната, а ако ня - тежко му с дзвер като Дора.
 
Стоян Радулов
А ви едът и вас орлите дърти - друга история от бачо Евстати

Вижте още: Чат-моабете и лаладжилъци от панагюрския говор
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) 

Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6)  
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7)
Вижте още: Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8)

__________________________________________________________
ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.
ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Красимира Василева. Сърцето я подвежда, векът през нея преминава

Красимира Василева, колаж Стоян Радулов
* * *
    Сърцето често те подвежда
    към щастието без почивка
    да дириш вечно пътя нов.
    И сипе слънцето надежда,
    и вее вятърът усмивки,
    и лее облакът любов...

    Но сгърчил лик във злобен спазъм
    векът през тебе преминава,
    потънал в смрад и гнусна кал.
    И сипе слънцето омраза,
    и вее вятърът забрава,
    и лее облакът печал...

    Прегърне ли те с жар земята
    изчезват облак, слънце, вятър...

* * *
Във тез модерни времена
на крясъци, насилие и рок,
белязали душата на света
със ужаса на детския порок,

разбирам колко всъщност е дълбок
разривът между града обречен
и ромона на горския поток,
гальовно-бистър и измамно вечен

...и колко е живота бързотечен.

Стихове Красимира Василева
Повече за авторката и още стихове от нея - четете тук.
__________________________________________________________
ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.
ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.
 
This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Михаил Караиванов - новият член на резервата и на защитената територия на литературата

Добра новина. Още един млад човек от Панагюрище пристъпи смело и навлезе в границите на резервата, където днес е натикан играещият човек — homo ludens, мислещият човек, културният човек (За справка - Йохан Хьойзинха, Кант и Шилер). Той си е избрал защитената територия на литературата. Това обаче не означава, че пътечката из нея ще му бъде лесна или всякога приятна. Надявам се очакванията му да са други.
Това е Михаил Караиванов, който е роден в Панагюрище през 1982 г. и понастоящем живее и работи в родния си град. Навярно ви е познат покрай местната рок група “Modica”, чието начало поставя през 2013 г. - той е и основен неин "двигател".
И понеже "играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“ и прави всяка култура да протича като игра" (както казва Хьойзинха), изглежда на Михаил Караиванов играта с музиката не му е достатъчна, та посяга и към писането. Засега на стихове. Прочее, някои от тях се превръщат в текстове за песни на групата. Започва и да ги публикува в създадената от него страница във Фейсбук - "Изгубени в думите", където се изявява под псевдонима Максим Близнашки. Така естествено стига и до идеята за стихосбирката “Зависимост” (2016), която се очаква да излезе от печат в края на март - началото на април т.г.
Междувременно електронното списание "Литературен свят" публикува 21 стихотворения и поетични миниатюри от Михаил Караиванов в мартенския си брой. Те ще са част от дебютната му стихосбирка "Зависимост". В тази връзка Михаил благодари на главния редактор на списанието Георги Ангелов. "Той оцени творчеството ми и ме мотивира много за в бъдеще", сподели сред приятелите си в социалната мрежа Михаил Караиванов.
Инак, Михаил Караиванов е инженер, при това дипломиран. През 2001 г. заминава за София, където следва и работи. След десет годишен престой в столицата се прибира отново в Панагюрище, където си намира работа именно заради образованието си.
Останалата част от историята тепърва ще се пише.
Така че - да честитим на новия член на резервата с подобаващи поздравления. И с пожелания за здраво духовно паство, силни устои на душата му и никога да не забравя, че венецът е от тръни - с тиарата му върви и болката.
Стоян Радулов
ПОЕТИЧЕН ДЕБЮТ

Страницата за поезия "Изгубени в думите" във Фейсбук следете тук
Всички стихове на Михаил Караиванов в "Литературен свят" вижте тук
Анонс за представянето на дебютната книга "Зависимост" и още стихове четете тук

Съвременни български поети: Атанас Капралов

Атанас Капралов лети над България и нашите души
Стоян Радулов, за "Чат-пат"
________________
Немалко литературни критици определят поета Атанас Капралов като явление в съвременната българска поезия. И понеже е носител на приза за поезия "Дамян Дамянов" и на националната литературна награда “Димчо Дебелянов”, време е и читателите на "Чат-пат" да се запознаят с него и с част от последните му творби, обнародвани в поетичната му книга "Жив и свободен" (Изд. "Летера", София. 2012).

Капралов е роден в Димитровград през 1958 г. Завършил е българска филология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Работил е като уредник в дома-музей “Пеньо Пенев”, бил е директор на Драматичен театър “Апостол Карамитев” в родния си град, управител на “Компакт прес” и “Компакт арт”.
Известен е като един от стожерите на духовността в Димитровград, бил е зам. председател на тамошния Клуб на дейците на културата.
"Димитровград в голяма степен създаде и уби емблематичния свой поет Пеньо Пенев - казва Капралов в едно свое скорошно интервю за столична медия. - Той е предизвиквал завистта на доста тогавашни наши "колеги", както и гнева на местните велможи заради непредсказуемия си характер. Приживе авторът на "Дни на проверка" е дразнел отговорните фактори, подлаган е на унижения от тях, те успяват да го употребят за целите си едва след смъртта му. Но идеологизацията на неговото име в никакъв случай не хвърля сянка върху творчеството му – то е уникално и респектиращо. Учредената национална литературна награда “Пеньо Пенев” не веднъж и два пъти се е присъждала най-безотговорно на неподходящи автори. На последното негово честване преди година и половина при връчването й в залата присъстваха едва пет-шест души?! Ако Пеньо разбере кои са част от наградените, сигурно духът му ще завие от гняв в отвъдното..." Прочее, самият Капралов също не е долюбван от местните политически велможи, които сам нарича "лилипути".
Атанас Капралов е автор на стихосбирките "Нежен скитник", "Завръщане в слънцето", "Голота", "Дамгосан", "Жив и свободен" и на книжката за деца "Цветно чудо". Освен на български, е носител и на международни награди в Москва и Париж, негови творби са превеждани на руски, френски, английски, немски, румънски и др.
Член е на СБП и на СБЖ. След незаконното му уволнение от театъра в Димитровград (съдебното дело срещу което той печели) живее в София и често участва в творчески и литературни срещи, салони и дискусии както в столицата, така и в цялата страна. Така се и запознахме с него - на софийското представяне на първата самостоятелна поетична книга на нашият наблюдател и приятел Мария Бегова - "Думи насъщни".


Атанас Капралов е автор на текста и на своеобразния химн на Димитровград "Здравей, Димитровград!". В оригинал песента е изпълнявана от родената също в "града на младостта" Ваня Костова, заедно със "Звездните момичета" на Борис Вълканов. Композицията е създадена по повод 60-годишнината на града.
"Нямам повод да не съм удовлетворен от досегашната си биография. Във всяко нещо, което съм вършил в живота си, съм влагал сърце, професионализъм и достойнство. Работил съм и с по-широко скроени ръководители, подвизавал съм се и с лилипути, облечени в незаслужена власт. С първите обикновено сме защитавали заедно обществения интерес, с вторите най-често съм бил на нож – въпреки цената, която съм плащал... Истинският творец за мен задължително е и голям гражданин. Не можеш да си едновременно нечия подлога и в същото време да претендираш за защитата на някакви морални ценности! Духовният човек е стоик, той дава нравствени ориентири на другите. За зло или за добро - така се случи, че "прегръдката" с овластените лилипути на местно ниво съвсем започна да ме задушава и аз се принудих да кажа "довиждане" на моя Димитровград. Там, а и не само там, да си честна и принципна личност е изпитание..." - споделя Капралов в интервю пред Светозар Аврамов в отговор на въпроса дали е удовлетворен като творец от работата си в Димитровград, където винаги е бил стожер на духовността.

На един от първите демократични митинги през 1989 г.
Със стихотворение на Атанас Капралов неговата преподавателка по литература Мина Лозева поздравява участниците на митинга в Димитровград през ноември 1989 г. Става дума за един от първите неразрешени митинги в страната (според някои източници - първият), чийто основен организатор Капралов е заедно с Иван Евлогиев, Кирил Георгиев, Пенко Първов, Иванка Ангелова, Иван Паланков.
"Тази снимка не дава точна представа за участниците, но само тя е разпространена в интернет - аз съм младежът най-вдясно с дългата черна коса, брада и режещ поглед, който го откри с прочитането на призив-декларация към събралите се на площада смелчаци! А стихотворението от тогава до днес периодично става актуално, коментира близо 25 години по-късно Капралов.
А ето го и въпросното стихотворение.

Пред Знамето
 
Все тези мутри в месиански пози...
Народе мой,
свий своите юмруци,
та лепкавата гмеж от демагози
да види:
Как се пали революция!

Със лозунги,
със думи скудоумни
подпряхме свойто време на протези.
Нима за да се прави на маймуна,
човекът от маймуна произлезе?

Ако целта му бе да стигне пика
на низостта,
успя.
Но хвана язва...
И днес ръмжи от спазмите
и вика
добрата воля на добрия разум.

Напразно -
тя похърква под земята,
погребана от глухата ни памет.
Поклон на всички,
паднали в борбата
за щастие...
Но него все го няма.

Един е сит,
а десет се облизват
и вярата
в червата спря внезапно.
А ти пак сваляш дрипите за клизма,
народе мой,
и пак мухите лапаш?

За кой ли път разбираш,
че лъжата
ров ти дълбае...
Стига!
Зейна пропаст...
Пак г е р б ъ т наш отчаяно се мята,
смутен от милионния ни ропот.

Ревни,
горд Л ъ в -
кой смее да запуши
устата ти
с куршум или със мръвка!
Ревни сега -
дошло ми е до гуша
в легенди да те дъвкат и предъвкват.

Да изметем
сганта от
идиоти,
бозайници,
послушници,
митари -
за да развеят
честни патриоти
трибагреника вечен
на България.

Стихове Атанас Капралов (1987)

Последната засега поетична книга на Атанас Капралов -  “Жив и свободен”, завладява с автентичния патос на социално-гражданските вълнения на поета, в които звучи гласът на истината и свободата, и с дълбоката всеотдайност на любовните послания. Лирическият герой преживява страданието, болката и гнева от потъпканото достойнство на човека, твореца и родината, извисява пречистения си дух над дребното, за да пребъде вярата в бъдното. Любовта към обичаната жена е предопределена по космична програма, идваща сякаш от минали прераждания и преминаваща отвъд смъртта - във вечността. Впечатляващите модерни образи, ритмиката, неочакваните, но блестящи поанти превръщат стиховете на Атанас Капралов в неповторими образци на съвременната българска поезия.
Подбраните по-долу стихотворения са от тази книга.

Жив
 
В безпощадната битка за постове
низостта с царски жезъл е вече.
Даже ти да възкръснеш,
Апостоле,
да й бъдеш слуга си обречен.

Ще ти лепне на лудите славата
някой властник,
щом сочиш,
че в дълг е.
Той за лъвската чест на държавата
днес духа ти
с венци беси.
Мълком.

И дори композира портрета ти
в своя офис изискан
така че -
като гледаш как смъква рушветите,
да се чувстваш в челото захрачен...

А пък в храма владиците лакомо
бога ръфат като атеисти.
И ти иде с черешов топ,
Дяконе,
да се гръмнеш за вярата чиста!

Но недей да разбунваш народа си,
че е вечно
ту - рано,
ту - късно.
Той откакто се помни,
свободен е
да избира синджир за врата си...

И защо ли сега пак увиснал си
там,
в небето,
от скотски стон люшкан?
Може би за да видим,
че истински
жив си ти,
а пък ние...
на ужким.
         
Дамгосан
         На Пеньо Пенев


С вой
глутница от помияри
пак препикава твойте кости -
"звучене вехто",
"теми плоски"
И си изръфан от буквара.
Избухват мините от хули:
Гнил елемент!...
Спиртосан търтей!...
И твоят паметник безсмъртен
се срива с гръм на кота нула...
Пощада късно е да просиш.
Защо е тази злост -
не питай?
В държавата на подлеците
поетът
           ражда се
                          дамгосан.
В държавата на клеветата
поезията
                е
                     присъда.
Днес като вещица я пъдят
на българите от сърцата.
Минута съвест е излишна!
Секунда доблест е опасна!...
Епохата ни
днес
прерасна
в епоха на молци и мишки.
И ти,
поете,
пак си рана...
Но
блед,
нагризан,
горд,
навъсен -
гризачите от теб изтръскай
и удари по барабана.
Дано
под тоновете мерзост
събудиш на доброто кълна -
преди смрадта да ни погълне
и племето ни
да изчезне.

Код
        На художника Нено Александров


Край теб тълпата се боричка
за слава,         
               власт,
                         пари,
                                   разкош...
А ти рисуваш фанатично
картините си.
Ден и нощ.

Като родилка неуморна
е твойта четка -
дъжд,
луна,
коне,
дървета,
птици,
хора -
тя ражда в хиляди платна.

Ателието ще се пръсне
от техния безброй...
Но ти
разбъркваш пак боите с пръсти,
открил към космоса врати.

Дори на сън за участ друга
не би помислил занапред:
стативът ще ти е съпруга,
рисунките -
деца безчет.

Каква е тази страст безумна
към нови багри!
Вече знам:
под теб земята ако лумне -
пак ще рисуваш,
пламнал сам.

Навярно в твоя дар небесен
се крие тайнственият код -
как
този свят
да се замеси
за бъдещия му живот.

Орфичен празник
         На Катерина


Началото...
Каква мистична тръпка:
луната в парка,
първите целувки,
шампанското,
пияните обувки,
с които твоя сватбен шлейф настъпвам,

студентството с екскурзиите разни
до слънцето,
космичните ти пози,
вълшебното ни бебе,
мойте рози...
Началото...
Какъв орфичен празник!

Готов съм после в ада да надзърна,
но да си върнем
за минути кратки
пак пиршествата,
рицарските схватки,
маршрута луд на устните ни бързи,

да се изстрелят като две ракети
телата ни,
духът ми галактичен
да изгори пашкула прозаичен
на днешните ти грижи...
Да засветим!

Призвани от астралната далечност
на своето божествено начало,
да облечем душите си във бяло -
за нова сватба.
С кум - самата вечност!

Стихове Атанас Капралов

Нистор Хаинов винаги умива от лицето на света и от душите ни по някой грях

"Зимно пълнолуДие", худ. Нистор Хаинов
Март, 2016-та. Изминала е една година от последната самостоятелна изложба на художника Нистор Хаинов в Панагюрище, с която той заяви, че продължава творческия си път, но вече „на чисто“ - каквото и да означава това. Имайки предвид моралната му чистота обаче, все си мисля, че с всяка своя следваща картина Нистор умива от лицето на света и от душите ни по някой грях. Най-хубаво от всичко при него е, че в каквото и душевно състояние да е, той не му остава длъжен и посяга към палитрата и платното. И слава на Бога, тази негова необходимост изглежда го спохожда често. Затова ми се ще да му кажа: "Прав си, Нисторе, "има надежда за нас, въпреки залинялата ни духовност", както каза веднъж."
"Днес много картини са празни - сподели Нистор Хаинов пред колеги журналисти от Панагюрище преди миналогодишната си изложба. - Елементаризмът ще ни довърши. Имаме нужда от критик като Нешо Бончев". В този ред на разсъждения си мисля, че ако всички имаме здрави устои като Нисторовите, любопитството му към света и необходимостта му от красота, сами можем да си бъдем и критиците, и съдниците. Първо в нас, в душите ни. После и на постъпките ни. А другите - само Господ може да ги съди истински.
Днес ви предлагам цикъл от пет нови картини на Нистор Хаинов, чиито репродукции той сам показа от началото на 2016 г. насам. Надявам се, че отново се кани за официална среща със своята вярна публика. (Пък и не само в Панагюрище!)
Стоян Радулов за "Чат-пат"
 
"Състояние", худ. Нистор Хаинов
"Ние, врабчетата!", худ. Нистор Хаинов
"Събути, с аромат на падащи розови венчелистчета", худ. Нистор Хаинов
"Супернова и стар, счупен, но отворен прозорец", худ. Нистор Хаинов
Вижте още:
Три натюрморта на един дъх от Нистор Хаинов
__________________________________________________________
ДА ПОПУЛЯРИЗИРАМЕ ПАНАГЮРИЩЕ СРЕД ЧУЖДЕНЦИТЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ.
ОТИДЕТЕ НА СТРАНИЦАТА "ОБИЧАМ ПАНАГЮРИЩЕ. ВИЖ ГО И ТИ" - LOVE.PANAGYURISTE - ВЪВ ФЕЙСБУК И СПОДЕЛЯЙТЕ ПЛАКАТИТЕ НА ГРАДА СРЕД СВОИТЕ ПРИЯТЕЛИ И В СВОИТЕ ГРУПИ. ДА ПОКАНИМ "ЧИТАВИТЕ" ХОРА НА ГОСТИ.

This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Световна класика: Ерих Мария Ремарк: Вечната младост е в умението да се забравя

Ерих Мария Ремарк
"Това, което човек не може да получи, винаги изглежда по-хубаво от онова, което има. В това се крие романтиката и идиотщината на човешкия живот. Наздраве!", казва Ерих Мария Ремарк, който е смятан за един от най-известните автори на антивоенни романи.
Според Венцеслав Константинов, всички тези творби увеличават славата му и го утвърждават като "майстор на лирическия натурализъм". "Ремарк остава и навярно още дълго ще бъде любим писател на всяко младо поколение, което търси своето място под слънцето и се обръща към книгите за съвет. Но Ремарк не е проповедник, нито моралист, пише още Константинов - неговото нравствено въздействие се засилва от един принцип, който писателят е определил още в началото на своя път: "Не желая нито да убеждавам, нито да увещавам или да възпитавам моите читатели. Описвам онова, което ме вълнува."

Това са някои от най-добрите написани от него или изречени мисли:

"Да се родиш глупав не е срамно, срамно е само да умреш глупав."
"Любовните страдания не могат да бъдат преодолени с философия; това е възможно само с помощта на друга жена."
 "Няма по-чужд човек на света от този, в когото си бил влюбен."
"Любовта заслепява мъжа и прави жената по-зорка."
 "Парите — това е свобода, изкована от злато."
"Днешните правила повеляват да се взема от живота колкото се може повече. А как ще го направиш, това си е лично твоя работа.
"Повърхностни са само хората, които се считат за дълбокомислени."

"Спомените ни състаряват. Тайната на вечната младост е в умението да се забравя."
"Съвестта обикновено измъчва не тези, които са виновни."
"Същото е и с човека - дай му мъничко власт, и ще видиш как той заради нея ще забрави всичко. Това идва от само себе си, защото човек е преди всичко животно, и само отгоре-отгоре, като филия хляб с масло, е намазан с малко приличие и човещина."

 "Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен." — из "Нощ в Лисабон".
"Такъв е светът: може да се превърнете в ангел, глупак или престъпник – и никой няма да забележи. Но ако ви липсва едно копче, всички ще го видят." — из "Триумфалната арка".
"Всичко, което може да се уреди с пари, е евтино." — из "Триумфалната арка".
"Човек трябва да обожава жените или да ги напуска. Нищо средно не съществува." — из "Триумфалната арка".
"Който гледа много назад, може лесно да се препъне или да падне в пропаст." — из "Триумфалната арка".
 "Героите трябва да умират. Ако останат живи, те стават най-скучните хора на света." — из "Сенки в рая".
"Единствен оня, който винаги е сам, познава щастието да бъде заедно с друг." — из "Трима другари".
 "Само свободата си не губ?! Тя е по-ценна от любовта. Винаги обаче човек разбира това едва когато е късно." — из "Трима другари".
"Човекът е лош, но обича доброто, ако го върши друг." — из "Трима другари".
 "Скромността и верността към дълга биват възнаграждавани само в романите. В живота такива хора биват използувани, а после ги изтласкват настрана." — из "Трима другари".

Ако сме пропуснали вашата любима мисъл от Ерих Мария Ремарк, добавете я в коментарите!

Ерих Мария Ремарк (22 юни 1898 г. - 25 септември 1970 г.) е псевдоним на немския писател Ерих Паул Ремарк, роден в Оснабрюк, Северна Германия, в семейството на книговезец. Негови връстници са Бертолт Брехт, Курцио Малапарте, Ерих Кестнер, Ана Зегерс, Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей, Антоан дьо Сент Екзюпери и Габриел Гарсия Лорка. За своето детство Ремарк казва: "Израснах в малък вестфалски град, в дребнобуржоазна среда. Родителите ми бяха католици, самият аз често пеех в момчешкия хор на църквата. Нито у дома, нито в църквата срещнах разбиране за моите стремежи към един друг свят извън моето обкръжение, никой не ме напъти при опитите ми да се оправя сред книгите. Не можех да си представя друго бъдеще освен да стана началник на пощата, учител или аптекар..." Но ето, че става писател.
Ремарк е автор на едни от най-известните антивоенни романи - "На Западния фронт нищо ново", който публично е изгорен от нацистите през 1933 г., което принуждава писателя да емигрира в САЩ. Други известни романи на Ремарк са "Обратният път", "Трима другари", "Триумфалната арка", "Искрица живот", "Време да се живее и време да се мре", "Черният обелиск", "Живот назаем / Небето няма любимци", "Романтичният странник", "Нощ в Лисабон", "Врагът", "Обичай ближния си" и посмъртно публикувания "Сенки в рая". Романите на Ерих Мария Ремарк са преведени на над 60 езика.

Шедьоврите на немския творец са поръсени с онзи невидим, вълшебен прашец, който те кара да мислиш за тях и да ги помниш дълго след като си ги прочел. Безспорно, за да напишеш подобни книги, трябва да си и извънредно интересен човек.

Ето и някои малко известни факти от живота на майстора на военните истории:

• Ремарк с удоволствие обичал да чете Достоевски.
• Най-известният си роман „На Западния фронт нищо ново“ (1929) написва за едва 6 седмици.
• Ерих до толкова се е срамувал от първия си роман „Мансардата на бляновете“, че по-късно изкупува цялото му издание.
• Добавя името Мария към рожденото си име в памет на майка си, която умира през 1918 г.
• Съществуват догадки, че като немски фронтоваци Ремарк и неговият бъдещ враг Адолф Хитлер са се срещнали на няколко пъти през Първата световна война.
• Ремарк колекционирал картини на импресионисти и килими.
• Ремарк събирал и снимки на ангели: той вярвал, че те ще го предпазват от нещастия.
• Ремарк е работил като посредник на фирма за надгробни паметници.
• Неговата по-голяма сестра Елфрида Шолц останала в Германия и била арестувана за анти военна и анти хитлеристка дейност през 1943 г. На процеса тя била призната за виновна и екзекутирана на 16 декември (гилотинирана). На нея е посветен романът на Ремарк „Искрица живот“, издаден през 1952 г. 25 години по-късно на нейно име е кръстена улица в родния им град Оснабрюк.
• Когато се появил първият му роман, нацистите пускат слух, че Ремарк е просто псевдоним, а истинското име на писателя е Крамер (прочетено отзад-напред). По-късно чрез легендата, че Ремарк е потомък на френски евреи от фамилията Крамер , нацистите си намират оправдание да преследват твореца.
• Една от любимите му напитки е калвадос – ябълково бренди. Неслучайно и много от героите му пият именно това алкохолно питие. Пример: „Триумфалната арка“.
• Ремарк изиграва ролята на Полман във филма „Време да се живее и време да се мре“. Филм, направен по едноименния роман на германеца.
• Приятелите го наричали Бони. Неговата любима Марлен Дитрих му казвала Равик. Главният герой в един от най-чувствените му романи „Триумфалната арка“ носи името Равик.
•  Ремарк сменя множество различни професии — бил е продавач във фирма за надгробни камъни, учител, библиотекар, търговец, журналист и редактор. Първата му платена работа, свързана с писане, е на автор на технически текстове за производителя на автомобилни гуми „Континентал“. Като редактор на хановерския рекламен вестник "Ехо континентал" Ремарк пътува из много страни - Италия, Швейцария, България и Турция.