"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Фотография: Снимането като бягство към себе си или... Моника Димитрова

"Чат пат" представя фотографии от Моника Димитрова
Слънчевото петно на стената....
Крайчеца на нечия усмивка....
Вързаната спретнато коса....
Нечий плах поглед...
Моменти...
показващи колко "дълбоко" стига погледът ни...

Това е за младата Моника Димитрова фотографията. Или поне част от нея.
Нейната първа самостоятелна изложба - „Едно лице - много истории ” е през 2012 година в  Панагюрище. А през месец  декември 2014 година съвместно с други фотографи  стартира благотворителния проект „Надежда през обектива”, за който може да научите повече и от тук. Засега фотографията е може би само хоби - Моника е студент в УНСС. "Икономическата специалност, която изучавам, разбира се, стои някак на твърде далечно място и пресечни точки между двете неща почти няма, но вярвам, че ще ми бъде от полза", смята обаче тя.


"Страстта ми към фотографията се зароди сякаш от нищото, съвсем случайно и неочаквано както за мен, така и за моите близки - казва пред "Чат-пат" младият творец. - Но се убедих, че фотографирането на  света около нас, докосвайки се дори и до най-малкия детайл от него, е нещо, което е способно да предизвика силна емоция у всеки един от нас... Зараждането на любовта ми към фотоапарата се появи именно със съзерцаването на това, което е около мен. Онова, което забелязвам и ми се ще да откъсна от потъването му в забравата, да го запазя завинаги на топло в съзнанието ми."


"На по-късен етап преместих фокуса  от обкръжаващото ме към мен самата. Опитвах се да "построя"  моя малък вътрешен свят в изображенията, да обрисувам било чрез цветове или чрез тяхната липса това,  което изпитвам. Така самозаснемането и концептуалната фотография се превърнаха в мой изказ. Вярвам, че за мнозина този тип снимане вероятно изглежда далечно и непознато и може да не събужда особен интерес, но истината е, че намирам снимането за своеобразно бягство там, където можеш да чувстваш каквото си поискаш, а не като нещо, което задължително трябва да се хареса на публиката."

"Прекарвам много време, разглеждайки с интерес създаденото не само от български фотографи и наистина намирам  по нещо прекрасно във всеки един тип заснемане. Но най-важното е да уважаваме чуждата гледна точка –  да тя може да е различна, но това  по никакъв начин не я прави погрешна."

"Ексепериментът в снимането е хубаво нещо, но смятам, че всеки един от нас, боравещ с фотоапарата, било дори и само любителски -  като мен самата, знае добре в кой жанр е най-голямата му сила. Човек не бива да изневерява на стила си, а ако го прави – то трябва да го стори по възможно най-добрия начин."


Подготви Стоян Радулов за "Чат-пат",
Снимки Моника Димитрова, предоставени специално

Четирите сезона в стихчетата за деца на Борко Бърборко

Худ. Roger Blachon
Изгубена пътечка
Всичко се навън белее.
Ха, пътечката къде е?
Сред дърветета в гората
се изгубила горката.
Ни се тътри таралежът,
ни цветчета я бележат,
нито мравчици, тревички...
Изпокрили са се всички.
Зима е – навред белее.
Ала щом запролетее,
пак животът нов полечка
ще проправи тук пътечка.

Пробуждане
Хлуе горска утрин свежа!
Слънчо галено пече.
Чезне преспицата снежна –
тънка вадичка тече.

Вред из росната поляна
се събужда цвят след цвят.
До игличина засмяна
минзухарко точи врат.

Теменужка закачлива
гъделичка кукуряк.
В утрин приказно красива
Пролетта зашета пак!

Мое лято
Колко те обичам, Лято!
Пак градините, полята
къпеш в своя слънчев зной.
Няма време за покой.
Натежал е плод и клас –
жътва! Свърши ли, тогаз
за почивка иде време.
Бърза всеки да поеме
на море, на планина –
да потърси хладина.
Ех, отлиташ толкоз бързо,
ала с теб оставам свързан.
С топлите коси от злато,
колко те обичам, Лято!

Есен в Родния край
Златокоса, жълтолиста,
есен багри роден край.
И с усмивчица лъчиста
Слънчо весело сияй.

Кротък го дъждец окъпе,
блесне в рижа красота –
родният ни край най-скъп е,
че един е на света!

Стихове Борислав Ганчев (Борко Бърборко)
________________________________


Борислав Иванов Ганчев е роден на 09.11.1959 г. в гр. Хисаря, обл. Пловдивска. Има педагогическо образование. Пише предимно сатира и поезия за деца (под псевдонима Борко Бърборко). Негови творби често се появяват в централния и регионален (пловдивски) печат, излъчвани са по БНР и някои телевизии. По текстове на Борислав Ганчев са композирани детски и хумористични песни. Награждаван е неколкократно като участник в сатирични литературни конкурси. Носител е на първи награди от Първия национален конкурс за детски книги (2010, гр. Гоце Делчев) и от Първия конкурс за стихотворение за деца на тема "Едно пътуване около света" (2011). Автор е на 4 сатирични книги със стихове, епиграми и афоризми, както и на книгите за деца "Аз уча азбуката с гатанки", "Свири, щурче", "Какъв да стана", "Гатанки от А до Я", "Смятанки от 1 до 10", "Червенобуз юнак", "Правилата опознай", "Бамбо велосипедист", "От зима до есен с усмивка и песен" и "Zорко Супермен". Негови стихове са включени в поредицата на издателство "Слово" (Велико Търново) "Поетичен кръговрат". Живее и твори в Хисаря и е един от редовните читатели на "Чат-пат", както сам казва.

Вярвам, жив си, Апостоле!

Как те търся, Апостоле!
Знам, че тук, между живите,
пак си буден на поста си,
сив във дните ни, сивите.
И навярно за хлебеца
се бъхтеш като всинца ни,
пак невидим, но в себе си
зрял за святост и истина.
Ти не си в кабинетите
от интриги задушени –
за душата ти тесни са
те, килийките плюшени.
И не си на площадите
по партийните митинги,
на властта в барикадите,
по разпивки и брифинги.
Те си нейде зад ралото
или прав зад машините,
движиш времето, спрялото,
със очите си, сините.
Ти си тук!
Знам го!
Вярвам го!
Под Балкана ни, стария,
без духа ти апостолски
няма дни за България.
Аз те виждам – на поста ти
и на път към бесилото.
Вярвам, жив си, Апостоле,
и в това ми е силата!

Стихове Димитър Дънеков
 
Васил Левски

Сензацията на Иван Динков: Към Бога пътят е безбожен

IN MEMORIAM
10 години се навършиха, откакто големият поет от с. Смилец, осветил с таланта си аурата на панагюрската поетична традиция, Иван Динков, издъхна, покосен от рак, на 73 години в Пазарджишката болница на 23 януари 2005 г. Той написа толкова силни стихове, че се превърна в класик на българската поезия. Поклон!

Сензация

Към Бога пътят е безбожен.

По този път се появи
справочник за Отвъдното.

Най-общи сведения.

Там и птиците не пеят.
Поетични школи няма.
Всичко е като поема,
подредена в стари строфи.

Там е тихо и спокойно.
Климатът е постоянен.
Спалното бельо се сменя.
през...
през...
през...

Живите заспаха
катомъртви.

* * *
                     (Из "Признания пред Белла Цонева)
Труден рецитал
след една въздишка
търси в твоя шал
ябълки и вишни.

Траурният ямб
сякаш преоткрива
конник глухоням
в бяг след самодива,

В този ядрен век
или в този термос
близкият човек
е от друга ера.

Без да са добри
или много лоши,
нашите съдби
вече стават пошли.

В случая съм роб
и през нещо бяло
виждам своя гроб
в младото ти тяло.

Изповед

Все тая честност, честност, честност!
И все така - известен с неизвестност!
И все така - с подтискащата мисъл:
да завещая чашата си чиста!
Защо умирам? И защо отново
смъртта приема образа на слово?

В една реалност от зелени мрежи
змията вече гони таралежа:
дори си позволява да раздава
това, което той опитомява,
Защо възкръсвам? И защо отново
се връщам при убийственото слово?

Да можех сам ръцете си да хвърля
и след това безпаметен да тръгна
из тия маргаритки, из тревите,
съблечен и изкъпан от петита -
на всичко слабо силно да се радвам,
съвсем в начален и забравен стадий!

Проклет да бъде моя стих!
С народа си се разродих!

Стихове Иван Динков

___________________________
Иван Динков е роден на 26.08.1932 г. в с. Смилец, Пловдивско. Завършва гимназия в Стрелча и право в Софийския университет (1954). Дълги години работи като редактор в сп. "Младеж" и изд. "Партиздат", по-късно е директор на изд. "Христо Ботев". Още с дебютната си стихосбирка "Лична карта" (1960) получава висока оценка от литературната критика. Следват стихосбирките "Епопея на незабравимите" (1963; 1969; 1973), "Антикварни стихотворения" (1977), "Лична карта. Избрани стихове" (1982; 2002), "Признания пред Бела Цонева" (1988; 2002), "Маски" (1989), "Повторения" (1990), "Славянски псалми" (1991), "Поетични самоубийства" (1993), "Шепа срички" (1994), "Живот по памет" (1996), "Урна" (1996), "Дневник" (1997), "Спазми от Отечеството" (1999) и "Табакера" (2003). Интерес предизвиква и прозата на автора - повестите "Хляб от трохи" (1970) и "Софийски атентат" (1976), романите "Моминството на войниците" (1983), "Цветя за махалата" (1984) и "Покрай кадифето" (1993), както и неговите книги с размисли, фрагменти, спомени - "Докосвания до България" (1974), "Почит към литературата" (1980) и "Навътре в камъка" (1986). Автор на пиесата "Комисия за погребение" (1990). Носител е на националните литературни награди "Иван Вазов", "П. К. Яворов", "Никола Вапцаров", "Никола Фурнаджиев", "Иван Николов" и "Златният ланец" на в. "Труд". Умира на 23.01.2005 г.

Световна класика: Удивителните мазки на Леонид Афремов

 
Леонид Афремов е родом от Витебск (Беларус), но на 35-годишна възраст, някъде през 90-те, се премества да живее в  Boca Raton, Флорида. Той е влюбен в техниката на рисуване с нож за почистване на боя, който използва вместо четка, и я довежда до съвършенство. Това го нарежда в музеи и галерии до най-големите художници на нашето съвремие. Твърди, че рисува "музиката на душата си", която възпява красотата, хармонията и духа на света, неговата положителна, светла страна, изпълнена с радост и оптимизъм. 

Тайната страна на Гео Милев - поетът като художник

120 години от рождението на Гео Милев
Автопортрети на Гео Милев - от юношеството до зрелите години
120 години от рождението на големия български поет Гео Милев се навършиха на 15 януари 2015 г. По този повод ви предлагаме кратък поглед върху абсолютно непознатата за широката общественост страна от неговата личност - поетът като художник.
Гео Милев е бил всестранно надарен - поет, лиричен прозаик, есеист, театрален теоретик, критик и режисьор, художествен критик, преводач, полиглот, редактор, публицист, но и художник.
Още като гимназиален ученик в Стара Загора той прави ръкописни литературно-художествени вестничета, които илюстрира с винетки, карикатури и портретни скици. Като студент си рисува сполучливи автопротрети, показващи умелата му ръка. Докато в Германия (1912-1919) се запознава със съвременното експресионистично изкуство и минава на по-зряла стилистика. От този период са останали шаржове на Любен Каравелов, Иван Вазов, Алеко Константинов, Крили Христов и др. Рисува и карикатури на цар Фердинанд.
Но първата и най-високо художествена творба на Гео Милев е трицветната му гравюра на дърво към луксозното издание на стихосбирката му "Жестокият пръстен" (1920). Творбата е обявена като първа по инвенция, изразна простота, сила и вътрешна сугестия в нашето графично, плакатно или живописно изкуство.
По-нататък поетът прави монохромна гравюра и за изданието на преведените от него поеми на Пол Верлен. Редица негови творби и издания са оформени и илюстрирани лично от него. По късно оформя и корицата на поемата си "Септември".
Текст Стоян Радулов

Рисунки на Гео Милев със смесена техника
Илистрации към "Жестокият пръстен" (ляво) и книга на Пол Верлен (дясно)
Гео Милев сам оформя корицата на поемата си "Септември"
Кръст
                       Откога си се, моме, покалугерила...


Като утеха лишна само
- сред трезвена планинска шир -
обсажда черен манастир
днес хубостта ти с кръст и камък...

("Безимен камък в мъртва шир.")

Оплакват вечерни камбани
на твойта младост мъртвий сън;
кого зове - зов: жаден звън -
във твойта гръд от страст наляна...

("Последен без пробуда сън.")

Но ти под расото си гола
- и вътре в тебе зноен пръст
те тласка към любов - накръст
вселената с копнеж пробола...

("Над мене шепа черна пръст.")


Аз бих обичал мойто щастие...

Сензация
Аз бих обичал мойто щастие
и моите случайни радости,
аз бих обкичил в сладострастие
съня на всичките си младости,
във всеки сладък час причастие
бих взел от кратките си радости

- ако да бях в тоз свят един,
не сред усмивки без участие,
ако на бе зад всяко щастие
скрит страх,
           ако не бях самин
аз кръстен с горкото причастие
на жълт неврастеничен Сплин.

Стихове Гео Милев