"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Театър, страст моя: "От много любов" като история

Маргарита Търкаланова и Лука Карайлев
Пътуваме назад към най-силните години на театъра в Панагюрище с част от архивите, събрани от Иван Радулов, баща ми, за неговата книга, посветена на златните години на това изкуство в родното градче.
„От много любов” е една от най-успешните постановки на театралната трупа в града, която буквално пали залата на Читалище „Виделина” през сезон 1967-1968 г. По онова време към театъра в малкия град се е подхождало така, че да не отстъпва на нито един голям спектакъл в столицата. Спазва се целият творчески път по изграждането на една постановка, издават се брошури, правят се професионални снимки с фотографа на Народния театър.

Факсимилета на откъси от брошурата към постановката "От много любов"
 „Първият ми опит да напиша драма беше тъкмо пиесата „От много любов”, пише авторът й Климент Цачев.  - Написах я от инат – исках да докажа на един режисьор, че сюжетът на повестта ми „Отплата” става за драматично произведение. Повестта не написах, но излезе драмата. Тя бе приета неочаквано за мен доста прилично от зрителите, а след това поставяна и в няколко други страни.”
През 60-те Климент Цачев е около 40-годишен, обещаващ и поставян автор. Работи като редактор в Радио София, във в. „Народна младеж“, във в. „Литературен фронт“, в. „Труд“, сп. „Наша родина“, в. „Народна култура“. Завежда отдел „Белетристика“ в сп. „Пламък“ (от 1975 година). През 1955 година работи в Румъния. Специален кореспондент на в. „Народна младеж“ и в. „Литературен фронт“ в Русе. Драматург на Плевенския театър (1963) и на Театър „София“ (1969-1970). Член на СБП. Автор на десетина поетични книги и на драмите „От много любов“ (1958), „Горчив залък“ (1960), „Завръщане на земята“ (1963), „Последният от отряда“ (1965), „За любовта“ (1966), „Момчетата станаха мъже“ (1966), „Наследството на бащите“ (1967), „Августовско безверие“ (1968), „Благословен живот“ (1971) и пр.
Режисьорът Лука Карайлев се спира на „От много любов” не случайно. 
„Далече от претенциите да бъде съвършена, пиесата на Климент Цачев притежава редица художествени качества, които ни дадоха основание да я включим в нашия репертоар.  „От много любов” поставя един съществен въпрос, който вълнува всички ни и който е в центъра на нашето съвремие – какви трябва да бъдем, към какво да се стремим, какви идеали ни вълнуват, за кого живеем и работим.”
Това пише Луката в брошурата към спектакъла в Панагюрище. В него един от най-обичаните местни актьори Лука Милков пресъздава образа на Боян Караджов, Елена Толева е Ана Караджова, а режисьорът Лука Карайлев влиза в ролята на техния син Владимир. Обичаната от публиката Маргарита Търкаланова пък е в ролята на дъщерята на Караджови - Юлия. Райна Чоролеева играе Катина, Йорданка Ангелова изпълнява ролята на нейната дъщеря – Люба, а Васил Славов – внукът на Юлия – Петър. Художник-проектант на пиесата на читалището в Панагюрище е Богоя Сапунджиев.

Стоян Радулов,
снимки от архива на Маргарита Търкаланова и Иван Радулов

Статията "Театър, страст моя: Звездата на Маргарита" четете тук 



This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people. See it and love it.

Зовът на великия час, отразен в журналистиката

Текстът е подготвен по повод годишнината от
обявяването на Балканската война
Щедри слънчеви лъчи озаряват есента на 1912 година и обещават топли и приятни дни. В столицата София животът продължава  необезпокояван, въпреки носещите се слухове за идваща война. По търговските улици „Леге”, „Мария Луиза” и  „Търговска” се носят все същите пъстри тълпи от чиновници, военни, селяни и занаятчии. Градското казино, ложите на вариетето „Нова Америка” , кафенетата „България” и „Панах”, бирариите „Червен рак” и „Батенберг” са препълнени от оживена публика. Ала опитният наблюдател ще усети наближаващата буря, която скоро ще промени изцяло привидното спокойствие. Току-що са жестоко потушени вълненията на българското население в поробена Македония. Клането в Кочани през юли 1912 г. е последното изстъпление на турските власти. В тайно приложение към Договора за приятелство между Царство България и Кралство Сърбия  от 29 февруари 1912 г.  вече е  уговорено разпределението на македонските земи между двете държави.
Няма какво повече да се чака. Това е и мнението на българските политически водачи. В анкети на вестник „Реч” от м. септември Ал. Малинов, шеф на Демократите заявява: „Въпросът за положението в Македония влиза в своята последна фаза”. На същото мнение е и д-р Н. Генадиев, шеф на Народолибералите: „Македонският въпрос узря”.
Колективната нота на Балканските правителства до Високата порта за предоставяне на автономия на Македония и Одринско е отхвърлена. Ето кратка хронология на мигновено настъпилите събития : на 17 и 18 септември е обявена мобилизация на съюзните Балкански държави, на 19 Турция отговаря със същото, на 26 септември малката Черна гора започва бойни действия, на 4 октомври Турция обявява война на съюзниците, на 5 октомври България и Гърция на свой ред се намесват във войната, последвани на 7 октомври от Сърбия.
България и престолният град София – стават имена, които най-често ще се срещат в световния печат. Предстоят звездни мигове за военната журналистика.  Ориент експрес е препълнен с военни кореспонденти от Франция, Австрия, Германия , Англия и други страни. Влакът напуска светлините на Виена и Будапеща и устремно препуска до последната спирка – Белград. Оттам в тъмнините по пътя към София започва неизвестността, която съпътства войната. Ръководството на Министерството на войната акредитира 110 кореспонденти на световния печат : от Русия - 19, от Англия – 17 , от Франция – 14, от Германия – 11 и т.н. България е представена с 12 души. Хубавата и непретенциозна столица на България приютява в пазвите на луксозния хотел „България” многобройните чужденци, които плъзват с фотоапарати и екзотични облекла из улици и учреждения. Присъствието на чуждите кореспонденти е живо описано в спомените на Симеон Радев. Всички са поразени от едно: посрещането на войната с толкова радост. Един френски журналист се удивлява: „Този народ чака да се бие както се чака голям празник „Тук е събран цветът на световната журналистика, като колоритният Людовик Нодо от „Льо Журнал”, посетил през 1902 г. Македония и драматично описал робското тегло на българското  население, интелигентният Рене Пюо от парижкия вестник "Льо Тан" , приятелят на България Джеймс Баучър от „Таймс” , Хенри Невинсон от „Дейли Кроникъл” , В. И. Немирович-Данченко от „Русское слово” , Ал. Пиленко – известният професор по патентно право от „Новое время”. За всички войната е средство да докажат новинарският си талант и да се прочуят. Българското правителство установява Цензурна секция към Щаба на армията. Молби за приемане за цензори подават видни учени и писатели: Елин Пелин, Симеон Радев, Александър Балабанов, Александър Теодоров-Балан, Михаил Арнаудов, Беньо Цонев, Венелин Ганев и др. Верни на патриотичният си дълг, те ще проявят изключителна строгост и нерядко ще имат конфликти с нетърпеливите и напористи чуждестранни кореспонденти. За да се опази военната тайна, журналистите не получават позволение да присъстват в началото на бойните действия.  На 7 октомври е разрешено заминаването им за Стара Загора, където е разположена Главната квартира на действащата армия. Но и тук, кореспондентите са задържани и едва по-късно ще имат открит лист за влизане в завзетите територии.
Очертават се два бойни театъра: Тракийски и Македонски. Главните сили на българите са разположени на Тракийския фронт, където ще са най-кървавите сражения. Тук  воюват три бойни армии: Първа с началник ген. Кутинчев, Втора под ръководството на ген. Вазов – за действия срещу Одринската крепост и Трета под командването на ген. Радко Димитриев. Последната е била скрита от противника, за нанасяне на главния удар. Цялата дължина на фронта е 120 км. Общо съюзниците разполагат с 895 000 армия с 1778 оръдия, срещу 645 000 противникова армия с 1412 оръдия.
Какво е състоянието на българската журналистика по това време? Вестниците вече са завоювали значително място в общественото съзнание. Чисто партийните издания  отсъпват място на новинарските. Новината става търсен продукт и от  нейната своевременност и достоверност зависи престижът и тиражът на вестника. Той  прониква до всички обществени слоеве и е  лесно достъпен. През 1900 г. Стоян Шангов създава „Вечерна поща”, по-късно излиза вестник „Дневник”, на който от 1908 г. е собственик Атанас Дамянов. Съществуват и партийно оцветеният „Ден” /Цанковисти/ , „Камбана” /близък до Широките социалисти/, „Реч” /клонящ към Народняците/, „Воля” /Стамболовисти/. Големият шанс на българската журналистика е появата на Стефан Танев /1888 – 1950/. Едва двадесет годишен, на 15 октомври 1908 г. той започва като  репортер на „Дневник”. Идеята за създаване на вестник „Утро” се ражда в новогодишната нощ на1911 г.  Във олелията  на тази бурна нощ, след изпито немоверно количество шампанско, Танев успява да убеди Атанас Дамянов, да  започне  издаването на нов вестник - „Утро”. Той  е замислен  по подобие на парижкия „Матен”. Първият брой излиза на 1 февруари 1911 г. Това е първият сутрешен новинарски вестник, излизал неизменно до 9 септември 1944 г.  
„Никога не съм спал повече от четири часа на денонощие. „Утро” се беше превърнало в нещо повече от моята плът и кръв, в живот на моя живот, свързани неразривно един с друг” – си спомня по- късно Стефан Танев, уви вече в килиите на Софийския централен затвор.
Но да се върнем към Балканската война. Военните действия се развиват светкавично.
На 5 октомври І и ІІІ армия настъпват към Лозенград, на 10 октомври нашите войски с команда „На нож!” отблъскват турската армия, на следващия ден в 11, 30 ч. българските части навлизат в Лозенград. След два дни следва ново настъпление и на 14 октомври съединените войски на І и ІІІ армия превземат Люлебургас. На 31 октомври българските войски са пред силно укрепената позиция на Чаталджа.  Тук нашите войски се спират и след тежки загуби от двете страни, започва холерна инфекция. На 20 ноеври до гара Чаталджа се сключва примирие. Изключителните победи на българите са безспорни.
Тези славни времена никога повече няма да се повторят в българската история. Сравнен с другите, младият вестник „Утро” най-добре отразява събитията. Под главата на вестника /изработена от художника Петър Морозов/, с едър шрифт са набрани заглавия, грабващи вниманието с последните новини. Във всеки брой има рисунка, изобразяваща последните събития. Получава се една разнообразна картинна хроника на войната. Ето  примери взети от големите по размер страници на всекидневника.
В бр. 611 от 12 октомври, на рисунка е изобразено  тържественото влизане с военна музика на нашите войски в Мустафа паша /днес Свиленград /.

Точно този момент описва фон Мах  в своя кореспонденция до „ Кьолнише цайтунг”: „ През селището непрекъснато маршируват войски. Песен в такт отеква от техните редици а гайдата ручи между тях... Те вече скоро се скриват от взора и слуха, а в далечината от Одрин, приглушено гърмят оръдията".
Следващият брой 612 от 13 октомври съобщава славна новина - падането на Лозенград –
На другия ден се дават подробности по заемането на града.



Лозенград е важен транспортен възел, на западната страна на Странджа, с 30 000 жители, предимно  българи. От 1859 г. тук има класно училище, през 1860г. гръцкият владика е изгонен, тук българщината винаги е била много силна. 
В брой 620 от 21 октомври изобразява момент преди атаката „На нож!„



Този завършващ удар е чисто българско изобретение и е в основата на големите победи . „Войникът се хвърля с такова настървление, което граничи с лудостта” – съобщава английското списание „График”.
Картата поместена в бр. 635 от 5 ноември показва турските укрепления при Чаталджа.



Тук е най-тясната част на Цариградския полуостров / 28 км/, само на 40 км от Цариград.
Близостта до столицата на Османската империя поражда силна патриотична еуфория. Израз на това е публикуваният в бр. 645 от 15 ноември боен марш „Пред Цариград”.


Младостта на Стефан Танев съвпада с младостта на нашата журналистика. „Утро” се превръща в еталон на новинарството, тиражът му расте и достига до 320 000. В по- късни времена вестникът несправедливо е обявен за жълт и фашистки, а неуморният му редактор умира в затвора.
Многобройните чуждестранни кореспонденти имат вълнуващи преживелици с българските войски. Те ще издадат книги, някои от тях илюстрирани с карти и фотографии, в които ще опишат героизмът на българите. Един от тях, проф. Александър Пиленко пише : „ Аз потеглих на война с ярко изразено българофилско настроение. Завърнах се буквално възхитен от българската доблест и българското гостоприемство „ .
В книгата си, той публикува интересен снимков материал от войната.
Нашият разказ за Балканската война приключи до подстъпите към Чаталджа. Какво се случва след това? Уви, историята  не е милостива.  Героизмът  не винаги определя последния изход. Краят на всичко, е изразен лапидарно от Стоян Михайловски в стихотворението „История на Балканската война в двадесет и четири думи”:
Бунт. Бомби. Кръвнина.
Плач. Митинги. Слова.
Съюз. Възторг. Война.
Победи. Тържества.
Славизъм. Антиславизъм.
Див сърбин. Бясен влах.
Сляп грък. Ламтеж. Цинизъм.
Измяна. Плячка. Прах.


Текст Тони Зарев, илюстрации от архива на автора
© Всички права запазени!

"Многоликата българка": Елена Николай

Елена Николай
Световната оперна прима Елена Николай  е родена в село Церово, Панагюрско, през 1905 г. Ранната бащина смърт води майка й до необходимост да поеме на 22 годишна възраст, грижата за двете си деца. Решава да замине за Франкфурт, където кара курсове за операционна медсестра.
Елена Николай е приета да следва в престижната Миланска консерватория, първа в списъка. Завършва с отличие, но без средства и е подпомогната от проф .Пинторно, човек с „неизчерпаема доброта на истински жрец на изкуството”. Известният импресарио Канела се впечатлява от великолепния й глас и й отваря „тежките двери” на престижните италиански оперни зали. Елена пее в неаполитанския театър „Сан Карло”,  за 29-годишната си кариера участва в 22  оперни сезона там. След Неапол тя пее на още редица италиански  сцени: „Верди”, „Дузе” и „Корсо” в Болоня, театър „Масимо” в Палермо, „Ла Фениче” във Венеция, „Джузепе Верди” и „Реджо” в Триест, „Реджо” в Торино. Роля след роля през 1942 г. тя се появява въодушевена  и на българска сцена в постановка на операта „Трубадур” в Народната опера. През 1943 г. Елена отново идва в България, като води малката си дъщеря – Мария-Аурора, наричана от нея… Минка.  Елена се е омъжила на 31-годишна възраст и скоро след това е преживяла ужаса да загуби първото си отроче. Съдбата я дарява с второ (Мария-Аурора), към което Елена изпитва през целия си живот чувство за вина, породена от прекалената й творческа заетост и трудното й съчетаване с майчинските задължения.
Царственият глас, скулптирана осанка и изпълнителският талант  на Елена Николай я отвеждат до великолепната ”Арена ди Верона”, където тя дебютира през 1947 г. в операта „Джоконда” на Поанкиели  пред 25 000 души!  И ролите следват една след друга: от 1947 до 1956г. тя е единствената Амнерис във Вердиевата „Аида”. Изследователят на нейния творчески път, проф. Константин Карапетров пише за нея така: ”Пределно разностранен е и стиловият обхват на интерпретаторската й дейност. Българката се изявява в предкласична, класична, романтична, веристична, експресионистична и съвременна музика, показвайки умения да вниква в стилово-жанровите особености на всяка епоха.” (Елена Николай. Второ преработено и допълнено издание., С. 1983).
Следва малко ранен, но категоричен отказ от сцената, преди гласът й да й е изневерил – през 1963 г. Елена Николай прави следваща стъпка…към киното. Снима се във филма на Виторио де Сика „Възходът”, после във филма на Дино де Лаурентис – „Моята съпруга”, в „Прелъстени и изоставени”, в „Докторът на пенсионерите” на Луиджи Дзампа. Впрочем, киното я уморява по-бързо от сцената и до края на дните си – до 1993 г.- тя се оттегля от активна творческа дейност. 

(Из книгата на Катя Зографова „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни”, С.,Изток-Запад. 2006)


This page is to promote the town Panagiurishte in Bulgaria, Europe. It is a town with a rich and ancient history, unique culture and hospitable people.

Евелина не иска хляб от влюбени момчета


* * *
Не искам хляб от влюбени момчета,
че хлябът им е обич неживяна.
Разплитам цветовете на дъгата
и пиша с тях по смуглото ти рамо.
Червено като мак мастило
разпръсква всяко нежно междуметие.
Страстта на топка се е свила
и вие във гърдите ми като вълчица.
Страхувам се от нежност и доверие,
като бодли раняват,
като грях тежат.
Една усмивка грабвам в шепи
и моля се за капчица вода
от устните ти стиснати в мълчание,
миришещи на мед и кестени.
Капанът на последната ми обич ме приклещи.
Сега ще искам прошка с чаша нежност.

Стихове от Евелина Кованджийска

Dernier / от Михаил Гунчев

                                                                                        На Никола Радев

     Таз френска дума – “дерние”, кумец, как ти дойде, чак ме сецна, спомня ми един човек, дето не забравям и дорде съм жив. Ще ми се да ти разкажа. Той наистина като да бе “последен”, отминал екземпляр от една изчезнала фауна. Друг след него няма такъв, и да има – и в живота си, и из природата човешка, повече не срещнах.
     Ехе-е-е, още от преди Девети, в село си имахме доктор! Селото ни не е току-така, имахме си докторче, влашки възпитаник, хъм, в Bucureşti медицина хуманна завършило – хем да ни лекува, хем, пу, пу, да ни и влашки попсува, доктор, ама доктор – чак и псувнята му лекува. (Ще вметна аз, че кум ми е притеснителен, ама много, стара школа даскал, северняк, из славното село, ще го споменем тук като Кармалин, ширнало се насред житища и лозища, та до хоризонта на световно известната Севлиевска губерния. Има туй ни селце нещо в името си като съдба, като “карма” го речи, зер, Къкринското ханче не е далеч, има обаче и “лин”, щото то си бе един съдбовно непрекипял лин, виното му младо, дето “перманентно” се разлива и опива не само селския народец, ами и гражданята из губернията, не само из Отечеството ни любезно шуполи и шета, ами и по Европата, че и отвъд океана, ако щеш, го знаят туй интелигентно вино кармалинско. Как ли се реши кумът, с тая му притеснителност интелигентна, да ми приказва за тоя им доктор, тая панта, не проумявам, но ще го слушам, сигур оня хубавец ще е наистина рядка птица, може и застрашен екземпляр да е, ама чак за изчезнал ... )
     Тоя наш доктор, “Минцо Ницков” се вика, кумец, не бе нашенец. (Ще се вмъкна пак аз, кумецът, в повестованието, за да отбележа, че името на доктора го криптографирам, но инициалите и историческата истина не са похитени. Един път ще го отбележа само с кавички тук и толкоз, да се сещаме насетне, че не си е баш както е.)
     Има-няма, до Девети и подир Девети пак, петнайсетина годинки как ни псувà из село, докато не го прибраха в София. Можеше да го “приберат” и преди да дойде Девети, щото той, в онуй време, бе спастрял “по нещо”от медикаментите и бе го провождал армаган “туй нещо” в Габровско-Севлиевския отряд, да се лекуват партизаните, ама му се размина лечението в полицията. След Девети обаче – не! При народната власт разминка няма!
     Та драгият ни доктор Минцо бе дежурен двадесет и пет часа в денонощието; като да нямаше си семейство – ни дете, ни коте, остави, ами и съпруга като да нямаше; денем, нощем – там, амбулаторията свети – хан бе, хан. Една заран, едва се развиделява, тръгнал съм пеш за града, гледам – лампата палната, чакай да се отбия, викам си, пътем за консултация. Влизам – две бабички, сгушили се на пейката, не смеят да шукнат. “Добрутро!”, “Добрутро!” Как едва си го рекохме “добрутрото”, с ряз се тресна вратата на кабинета, излетя оная ми ти хала – чула е и тя “добрутрото”, а че като ни подбара:
     - Не ще чак толкоз да ви е добро “добутрото”, щом още гурелите ви на очите, ама ми се тука бутате ... Коя от две ви е първа? Другата да трае, ама да не се напикае! Ти ма, бабо Гицке, що не си лежиш при младоженека, под чергите, ами ми си се юрнала рано-рано? Я си закопчей пазухата – още ти зее!
     - Ти пък дохторе, виж, нà, на горната устна, нещо ми кърви бая време ...
     - Как нема да ти кърви, като са ръфате и смучете по цели нощи! Ами ти, лельо Иваничке, – подмладява от раз другата бабка докторът, – да не си трудна, а, имах си хас, гледам нещо по лицето ти – нишан га че избива?
     - Пепел ти на езика, Минцко сине, майтап си чиниш, старешки нишан са тия, ама ей тук насинила съм се нещо, та да видиш ...
     - Насинил те е рано-рано чичо Петър, за добро поведение, да не му пошавваш ма, ей!? Я сваляй сукманя да видя, ами те бе, Данчо, – пита ме, – русен здравец, по росиляк бран, ти какво си го вириш тука, покрай бабите, че не си гледаш ергенлъка, да не си согрешил бе, някоя пеперуда да си хванал, че ми я носиш?
     Фамилията нали ми е “Ruseff”, (по френската транскрипция и правопис), също като на оная, бразилската президентка, наша Вилма – благородна фамилия, вехта, та чак аристократична, ей оттам прекàдя ме той на “русен”, а не “росен” здравец. Ала тая заран бе докторът цивилизован, псувня се не чу; иначе, Боже, Боже, всякоя рецепта подпечатва с псувня, да не ги изказвам, че тоз илач изказ няма; виртуоз да ги докарва, “шипка” бе, от онез чушлета лютите, на въглен пернати, броеница – край няма, те нашенци им нямаха насита и наслада. Диагнозата му точна, ама и нашата, селската, и тя по-долу не пада. И други села идваха, като за награда, да почетат тая му слава, натискат се да се врачуват, кой телом, кой духом, чак ни облазяват и завиждаха ни: “С Бога сте вечеряли, благатки с тоя ви Минцко! И приказката, и псувнята му сладка, че чак лекува!" Ей туй, нà, ако не е слава и признание народно, здраве му кажи!
     Да, ама се разчухме непредпазливо, наивно, да ти кажа, чак опасно се разчухме, та ни завидяха ония софиянци, че го прибраха. В Министерството. Да инспектирал всички болници и болни по България, щото бил годен. Как не – той от годност си е болен! По рождение и по убеждение. От годност! Той си е годен за всичко, биля небесните болници да му поверят, и Господа ще инспектира и басма няма да му цепи, нежели псувня да пожали, да спести, ще му я включи като нищо на Всевишния в рецептата, знаем си ний стоката.
     Изработили го бяхме с прякор – “Червен!” Ти се смей, ама без прякор в село никой не замръква, пази Боже, да си легне обиден! “Името ми е Червен”, взе че после кръсти оня си роман Орхан Памук, турчина, ала прякорът дето му го турихме на докторчето, наша рожба си е, с приоритет; и си е чиста мистификация, бетер роман, да не река “селска конспирация”; дали дето си бе комунист – червен и в червата; или че си е червендалест и кръвен – “меча кръв”!, че и с перчем отгоре – същи тогавашния наш Пръв министър и Отговорник – Вълко Червенков; дали щото как идеха булките на преглед, като кръв червени из кабинета се повръщат, па прихваха в забрадка и тъй зафундросани се по дома прибират, та ги свекървите им подпитват какво ще да е туй червило, дето са си го по обрàза наклепали. Знам ли? “Колегия по прякорите и авторските права” си имахме, ама нà, разпиля се по градища и по гробища, та кой да иде сега, че да ги пита.

    Хеле, кога да го изпращаме, ела да видиш – пчелна пита! Народ, народ, цялата губерния на мегдана, жужи; потоп – ама това огради, сгради общински – всичкото помляно, по прозорци, по дърветата окол, шумка де има – отгоре й изпращач, пращи, и кучетата, да ти река, и те по камъни и паметници стърчат, клечат, ох, щото той и стоката ни вардеше и почиташе, нищо че бе хуманен, та и те – мемлекет селски, да си го проводят и поскърбят с нас наедно. Сврака що е, от Калиманица чак побегнала, на кръста черковни се курдисала – да види! Сухиндолската музика, сешила се с нашата – имахме си седем-осем цигани надарени, небесата цепи – ще прокапят; китки, армагни, бохчи, бъклици, месали се мятат. И сълзи, сълзи, не може я спре, как да я потули сълзата народецът, едва ли, като че не бе провождане, ами сбогом, прощавай, като да се погребваше владика, щото той си ни беше и за поп и за владика, па макар и от вярата “medica”. Един, другоселец, с каруца, като не смогнал път да си отвори из навалицата, бързал за некъде си че куцал, разбрал-неразбрал за какво се е народът сбрал, взел че го изругал. Да вземе докторът да го чуе, че като пусна една славна и празнична псувня, пледоария!, па й тури и влашка мерудия – “futus mamalui!”, хъ, хъ, за изпроводяк, та обра точките. Народът реве, а че се и смее през сълзи. Картинка от Стоян Венев, сещай се, и трий сопола, ако си забравил!
     - Ревахте от мене, – вика ни Минцко, – ревахте, ръце бяхте вдигнали, щото ляк сладък няма, само любовта понявга сладни, тè, сега са ви сълзите истински, верòвни, че и аз ще ревна. Как да ида в София!? А? Щото тук ми и горча, ама галиба, повеч ми сладня. И какво сте ми ги надонесли тия, какво ме като мъртвец отрупвате! Какво ще отнеса от Кармалин аз в София, нищо, само детето, ... дето ми го направихте! ... Ревете, реви народе, реви горо, заедно да ревеме, “ти за твойте листе, сестро, аз за мойта младост”! (Ей такъв човек – народа на гора оприличи!) ... Реването лекува! И още по-истински ще ревнем, да знаете, как потъна там. Както сме разделени вече, че посечени. Уйдисвах ви, а че ма сайдисвахте ... Ама чуйте – ще ви аз пореввам и там дорде съм, мамка му, никой не ще назад повърна, на вратата ми щом похлопа, какво приказвам, отворена ще е жив дорде съм, дорде шавам – хич и не тропайте, да ви не ... !
     Е, кажи ми, как да не плачеш!
     Ей тъй, ... тропна съдбата ли, началството ли по масата, и ни го взеха. Ни сълзи, ни сополи дикиш хващат, нежели депутация до софиянци, не приемат, не става, властта назад не връща. Че ни осиротя “отечеството малко”, както дума адаша Радичков из Калиманица .... да не забрави да си прибере свраката.

     Сетне, трябва да беше четиридесет и девета година, петдесета ли, студент съм вече, френската филология ми се тръшнала на глава, обади ми се татко, че идват с мама. Ама защо? “Телеграма”! – не обелва дума повече! “Да ни посрещнеш!” Ами София – още в порутини, от бомбардировките. Аз – на квартира, в една стаица наедно с едно – смядовче, докторлък учи, на пъпа на булевард “Маршал Толбухин”, до зоологическата градина, току-що пак я бяха отворили, лъв наруваше нощем; квартирката – “комуналка”, тъй им тогава викаха още, по съветски тертип, не ти трябва “коробочка”, не е маршалка ами една кутийка малка, ама ни прибраха хората: дъщерята, зетя, с детенце, бившата слугиня, метреса ли, Пека, не се разбра, и тя там – на дядо Иван, Иван Попов, народния артист, маршала на театъра български; та в квартирката – ние, семейството, Пека, (тя си бе душа – “мека Мария”), дядо Иван, и той там, кажи го – маршалува, марширува, с патерицата – деветдесет и кусур, мизерува, (като всички) – “лъвище театрално” в клетка, мамата си трака – “грамфон свири, майка плаче!”
     От влака – хайде, в “Александровската”. Мама не може да стои, на ляво се люшка, тегли е, та прилегна на пейка в коридора. Тоя доктор, оня доктор, кой, кой, моля един, отказва, друг не му била смяната, трети – взе та ни привика. Тумор в мозъка. Бре! Притиснал вестибуларния апарат. Ами сега!? Ама сега “нямат място”, та по-късно да им се обадим. Ами сега? Влак няма, утре чак. Какво да ги правя, де да ги подслоня! У дядо Иван, народен човек, ама няма къде. За хотел и дума да не става – няма хотели. Татко разтреперан, от диагнозата, от всичко, не е и той на себе си, люлее се, оставил се, ослонил се на мене. Имах си аз вече и приятелка, и тя студентка, кума ти, като карамфил бе, червен, тя – русофилка и филоложка, но не им я бях още представил, не иде, няма как да водя мама там. Сетих се за нашия доктор, взехме трамвая и – в Министерството. Министерството и сега си седи там – на “Стамболийски”. Ама отдолу ни не пускат: ”Имате ли пропуск?”, нямам, “Имате ли покана?”, нямам, “Какво имате тогава?”, имам нужда, викам, нужда,  “Всички имаме нужда, кой по голяма, кой по малка!”, на хумор го избива, мене ми се плаче, “Не може!”; не може ли, сещам се за прощалното му слово, той ни е разрешил – “хич и не тропайте!", хлопвам вратата, влизам аз силом, тичам, да ме гони байчото по коридорите като си няма работа, стая еди коя си, на еди кой си етаж – беше се обадил на нашенци, та го знаех.
     -Ха, Данчо, – позна ме, – що щеш тука, какъв го дириш, да му е.. мамата?
     Същият, той е, не е мръднал, нищо че е станал и софиянец, марсианец да бе се предрешил, пак няма да сгреша аз:
     - Вас “ща”, докторе, Вашия “го диря”, – отговарям му в тон, ама “на Вие”, па му разправям. Барва той телефона, да ги прибере охраната родителите ми на сушина, че вън бе запушено и хвана да ръми. Па вади цигарена кутия и драще, нàдве-нàтри,  нещо на дъното, а че го откъсна и  ми го подава:
     - Не е джинс работата-а-а, пляв-а-а – да им го на ... , – отпраши им на ония доктори една, – Хайде пак там, ще дириш доктор, – казва го кой, – тук пише името му, ще кажеш, ако някой те спре, че ви аз пращам, мамицата им да ... ! – да не ти го цитирам аз до край, кумец, – Че ако се вдигна, кажи им, да ида – за тях “място няма да има”! Тъй им речи!
     Да видиш, кумец, трепане и треперкане! Едва влезли, търчи един: “Коя е тука Гана едикоя си? “, ченето му играе. Мама се надигна. Тъй и не смогнах да извадя цигареното дъно. А преди час само, бяхме си “на дъното”. Преглед светкавичен. Консилиум. Потвърди се диагнозата на ловешките доктори. Настаняване, места ли няма!? Бързат. Подготовки. На другия ден – нови изследвания. На третия – операция. Мама сега, като си посочи мястото на трапанацията, вика на комшийките: “Ей тая паметна плоча, наш Минцко ми я уреди, Господ здраве да му дава! Ако не би той, сега на друга плоча щяхте да ма четете!”

     Трябва да бе минала година, или две, завърших аз флиртовете изпитни с френската си университетска любов, мама цъфти, та се чак виши – “Имам си и аз вишист!”, “И снаха вишистка ми доведе, я, по руски учителка!”, “А да ми се надуват сега из село!”; та ми стегна тя една яка кошница ябълки, трети пробир, ябълка ама ябълка, на пловдивския панаир да ги покажа, ще оберат слюнките. На хазаите, на дядо Ивана – една торбица фасул, “Стрèлешки бундрàк”, мозък, заешко мъдò прощавай, – първа световна марка, те си обичаха фасула и често ни гощаваха със “съкафезника” ми, кога закъсвахме откъм храна. Има да връщам. Ще ти кажа, кумец: “Цял живот съм правил-струвал материален борч, материален дълг да нямам. Виж, моралния, моралния дълг е дорде си жив!”
     Вземаме с жената “трена”, слизаме на гарата столична, тъкъм-тъкъм, на смръкване, ей ни пред кооперацията на доктора. Чакай тук, викам на кумата. Тътря кошницата по стълбището, асансьор има, но не бил пуснат, ябълката мамина ми откъсва ръцете, звъня, едно момиченце ми отваря, подава главица иззад резето.
     - Другаря доктор Ницков диря, миличко?
      Пък то изчурулика с гласче на врабче – тъничко, ще се скъса:
     - Татко не си е дошъл още в къщи, Вие кой сте? За кого да предам?
     Обяснявам, че аз има да “предавам” – благодарност, поколон още се вика,  доземи се покланям, па тиквам кошницата под нослето му.
     - Не, не мога да приема! Не е редно, моля, татко ми е забранил, не бива!
     Ха сега! Редя му неопровержимите си аргументи: аз го моля, селото, хората, с кучетата и котките барабар, не, не, та не! Па му описвам сълзите, и горчиви, и сладки, че му просветва личицето, ала пак упорства. Накрая, реших се да прибегна до “благородната лъжа”:
     - Миличко, но твоят татко знае, че ще ви посетя, той не ти ли е казал, пропуснал е, а пък аз – по негова воля, моля, с неговото съгласие! Ако не я приемеш кошничката, ще я оставя тук, пред вратата ви!
     Слушай сега! Понаклони детето главица, като кученце, кога се чуди и диви на нещо любопитно, непознато, дето първом го среща; да му хваща ли вяра, мига с очички, заблещука влага из тях, сеща то насилието, неистината – реакция инстинктивна, пък аз – влетях  кошницата с ябълките в антрето и се спуснах през стъпало надолу.
      По средата на стълбището, не е за вярване, аха да се сблъскам с нашия! Прегръдки, какво, що, старо-ново, “Няма ли да се върнеш горе, мамка му ... ?”, ”За влака бързаме”, послъгвам и него, пък той, гледа ме хитро, пита ме за френския, викам му: “Аз вече не френски, ами и руски завърших, покрай любовта. Покрай нея, къде ще ида – руско-франкофонска колония основахме на земята стрелчанска” Пък той пак: “Няма да се качиш?”, “Да, не!”, бъркам се, и тогава, знаеш що ме попита, кумец, слушай!:
     - Как е на френски “гъз”?
     - Моля!?
     - Не се стряскай, без пардончета – “гъз”?
     Да се не стряскам аз! Стрелчани на туй, знаеш, му викат “газ”! Па му пускам едно смотано, кротко, че и свенливо “dernier”, а то ще рече “последен”, последно зърно в броеничката, последна част от тялото, ако се сещаш коя, викам му.
     - Не е това, – ръмжи, – друго е. Казвай право!
     - Добре, тогава – “derrière”.
     -А-а-а, абе ти ... !?
     - “Culle”.
     Лавирам аз с тия “деррие” и “кюль” и гадая – абе защо .... А тия думички, синоними знаеш, са си “задник”, ако щеш “дупе”. Ама му звучи пак много цивилизовано и вече се пени:
     - Не е това, не е, давай, давай, “гъз”, мамка ти ... , “гъз”!
     Е, няма къде да шавам, изцепих се аз, на раз-прас:
     - “Fessе!”
     - Тъй, най-сетне! С триста зора, с вазелин, чак ми падна феса! И знаеш ли защо те питам? Ще ти кажа: В медицината, има си термин – “фесално раждане”, не че е неестествено, ала е от най-трудните, най-опасните! Ако не се намесиш, току си отишла  майката! С младенеца барабар. Ония синковци, от оная болница, помниш ги, нали, гъзове с гъзове? Само те да са, с мед да ги намажеш, мамка им ... Ти си селско момче, внимавай, ама хубавко, да не си вкараш вестибуларния апарат в гъза. Сещаш се, учено си. А това, господинчо мой,  е зле. Ама много! За човек някой – да “пази равновесие” с гъза си, иди-доди, позор! Ала за обществото, за държавата – гибелно! Гибел! Ей с такива се давичкам откак съм тука затънал. С “фесално предлежание” се ражда новото, Данчо. И трябват ни очи, ръце и душа. Ти си учител. Запомни го! Раждайте новите хора нормално! Пази апарата си вестибуларен, да си върши работата и да си седи в главата! Винаги изправен, в правата, народната посока; това шикалкавене, шмекерии, смъкнати гащи, мамицата им мръсна на тия задници да ... – в пряк и в преносен смисъл да ги онодиш! Никакво люлеене, да му е.. мамката! А детето е право! Не е трябвало така ... Ама хайде, благодаря за ябълките – и носи много здраве на мама Гана!
     Слизам на входа, жената ме чака, бе се мръкнало съвсем:
     - Какво стана, забави се?
     - Урок по френски, мадам, обясни ми една думичка човекът! – а тя ме хваща подръка. И се притисна.

Михаил Гунчев
Стрелча, 18-21 май 2012