"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

За козичките и свободата по Хаиновски


Песен за козата

Вчера спрях на мокрото шосе,
на стадо от козички дадох път.
С копита бяха - дяволски нозе
и май че слизаха от Дойчов рът.

С копита бяха, ала по човешки
ме гледаха с големите очи...
Усещах някаква насмешка,
главата взе да ми бучи...

Оставаха им месеци живот наверно
до Новата година, после - нож
и няма повече да ни се мернат,
бълхи не ще ни лазят до среднощ.

И после трябва да сме по-щастливи,
мечтата ни е сбъдната, нали?
Да, няма ги козите миризливи,
но има ли човеци? Надали.

Децата ни ще знаят, че млекото
не дава го ни крава, ни коза,
а идва на трапезата, защото
във "Билла" е до рафта със боза.

Ще мине време и ще си мечтаем
да блейнат пак отнякъде кози,
но ни кози, ни ярета ще си играят,
ще бъдат "остъклени" във мази.

Така изколваме и слагаме в буркани
това, което не е в нашата бразда,
докато някога за шията не хванем
свещената и свята свобода!

Нистор Хаинов

Есен по Станчевски

Есен
Под плочника на медиум Септември
издиша делника на успокоено лято.
До полет опъната птичо преддверие
нанизва дните върху вехтошаря-вятър.
Треви закърпват потекла мъгла
из тръбните уши на домовете,
за да отчуват песента в съгласа
до миещия слух на дъждовете.
Послушали съвета на дърваря
клонаците заменят топлата си красота
с раздяла, от която се повтаря
първичната им трудна голота.
Така и аз, подобно на природата -
кръстница на моята съдба,
раздавам добрината си на хората
и оставам зиме само по мечта.
Стихове Иван Станчев

Рада Панчовска: Заслужаваме своите личности

Рада Панчовска, снимка Стоян Радулов
Рада Панчовска е може би най-умозрителната поетеса, която познавам. Спокойна, вглъбена, с душа като лист на трепетлика - четете поезията й и ще разберете какво имам предвид. Няма да ви припомням коя е тя. Можете да го направите и сами, като прочетете представянето й в "Чат-пат" ето тук. Но днес ще ви представя едно интервю с нея, направено в далечната 1999 г. по повод нейния 50-годишен юбилей тогава. Съдържанието му е знаково и хич, ама хич не е изгубило от патината на времето. Дори напротив.   
__________________________________________________

Вярваш ли в провидението и в своето призвание?
По всяка вероятност има нагласа в човека, която избива в един момент. За да се подложи човек на толкова изпитания в поезията, защото тя не носи никакво удовлетворение и прехрана, особено в нашето пазарно общество, то значи вярвам в своето призвание. Защото писането не е просто крак връз крак и някакъв каприз, а много мъка и трудно раждане... Но всеки си носи кръста, както се казва.

Значи имаш мисия сред нас, „щом нощем си превита като питанка над листа”?
Да, и тази вътрешна убеденост, че от поезията има смисъл.

Имаш ли въпреки всичко чувството, че „животът някъде си продължава да тече”, а ти си встрани от него?
Обикновено човек има впечатлението, че животът, който води, е сив, а другите живеят по-интересно. В погледа назад често се буди една носталгия по някакъв неизживян живот. Но пък и другите след теб, си казваш, също ще мислят така. Така че, животът не бива да се подценява. Трябва да търсим стойностите в обикновените неща от него, а не в изключителните събития.

В поезията си често летиш към детството. Защо все в него намираш упование?
Детството е модел. В него гледаме по-сериозно на живота, придаваме по-големи стойности на нещата, когато за пръв път ги погледнем. Те изглеждат по-големи, може би защото ние тогава сме много малки и не сме претърпели разочарованията. Но връщането не е някаква инфантилност, а опит да запазим детските си емоции и възторг, че животът е хубав, защото сме го гледали под друг ъгъл.
(Подготовката за поетичните си полети Рада Панчовска получава още в училище. „На около 6-7 годишна възраст, в двора на училище „Сава Радулов” един учител ни питаше какви искаме да станем. И аз отговорих, че искам да пиша дебели книги, което ме озадачаваше дълго време, защото тогава се интересувах от физика, астрономия, математика.” Това казва Рада в предварителния ни разговор - бел. авт.)

Пишеш, че „радостта не е цел, а средство” в теб. Още ли от ден на ден ти се живее в „сърцевината на живота”?
Да, същността му е в този обикновен живот, който не ценим. Радостта и удоволствията са само средства към тази цел – същината на живота, неговата светла страна, която трябва да схванем, защото съществува от хилядолетия, и която трябва да преоткрием, колкото и да е трудно. Предпочитам да гледам на живота от хубавата му страна.

На какво разчиташ в „кратките си срещи със вселената” – животът, както го разбираш?
На себе си. Човек трябва да е подготвен за една пълна среща с вселената, колкото и кратка да е тя, за да не е просто наблюдател, а да е и участник в нея.

Какво най-обичаш в изкуството?
Когато е изпипано, завършено, изтънчено. Икономията на средства, пестеливостта, когато няма нищо излишно – с много малко думи да кажеш много неща.

Ето защо не пишеш дебели книги, а поезия. (Съгласява се – бел. авт.) А защо избра точно испанския език? (Рада е активен преводач – бел. авт.)
Не бе планирано. Занимавах се с английски. Но ми хареса един кубински поет – трябваше да го преведем с мъжа ми. Тъй че, научих и испански.

Какво харесваш в българските поети?
Българската поезия има големи достижения. Но лошото е, че работим с един малък език, който трудно получава своята европейска и световна оценка – преводите са малко. Но пък сме принудени ние да превеждаме повече. С това индиректно сме в крак с достиженията на останалия свят, което обогатява езика ни още повече. Изразните ни средства са много богати, формите постоянно растат.

Какъв е твоят девиз?
По-добре късно, отколкото рано. Макар че това не може да бъде никакъв девиз. Нещата трябва да се изпипват добре, да не се бърза. Особено в изкуството. Харесва ми и китайската поговорка: „В очите на кучето всички хора са ниски.”

Може ли днес да се роди нова Райна Княгиня?
Всяко време си изниква на живот необходимите личности, т.е. ние заслужаваме своите личности. Ако се роди, това ще бъде нов духовен подвиг. Съвременните войни ни унищожават. Аз вярвам в обединението, както прави Западна Европа. Замислих се и си казах, че най-голямата ценност днес е онова най-голямо, което можем да унищожим днес. И това е човечеството. Ние се самоунищожаваме. Не можем да разрушим Земята, Слънчевата система, Вселената. Но себе си – да. Затова трябва да пазим човека.

Интервю на Стоян Радулов

Завръщането на Павел Матев, изпято от Мариана и Тодор Трайчеви


Завръщане
Привечер, и нищо се не чува.
В здрачината селска тишина.
Добър вечер! Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.

Мама ме целува, в двете длани
мъжко неизбръснато лице.
Две сълзи запазени от лани
скрити в най-дълбокото сърце.

Ябълки в шепите събрани,
прясно сирене и стар ошаф.
Думите й, малко неразбрани,
слушам аз и ням и гологлав.

Уж съм вещ по българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян.

Някъде в детинството му плуват
кучета, волове и жита.
Добър вечер, мама ме целува,
мене ме целува радостта.

Стихове Павел Матев
Песента изпълняват Мариана и Тодор Трайчеви



Циганското лято на Дима Дюлгярова


Циганско лято
Самотно е без теб и непонятно,
различно е и синьото небе,
алеите през циганското лято
пустеят,  като моето сърце.

Различни са и слънцето и друма,
самата есен всичко заличи.
Затрупани под шарената шума
заспаха кротко нашите следи.

И само на места пъстреят кръпки
от лятото, което е било.
А аз вървя и не оставям стъпки
и питам себе си "Защо?”.

Самотно е без теб и непонятно,
оставих всичко хубаво назад -
сама изпращам циганското лято,
сама посрещам този листопад.
Стихове Дима Дюлгярова