"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Чат-моабете и лаладжилъци от панагюрския говор (Част 1)

Нова група във Фейсбук забавлява мало и голямо от юни месец насам. Името й е красноречиво - "Панагюрски диалект". А виртуалното общество нараства поне със 100-на човека седмично. Всички те си разменят съобщения само на звучния панагюрски говор.

Ето с какви фрази например може да бъде завършено изречението "Свършвам работа и..." на панагюрски диалект:
"Свършвам работа и... ша фана дърмето."
"Свършвам работа и... са гуркам в гьола, а са осефера."
‎"Свършвам работа и... отивам дома, а са туртулясам а спъ."
"Свършвам работа и... са втъчиням в чергите, а са навонъ."
(По идеи и реплики на Илия Буров, Виолета Авелова и Наталия Ангелова)

Чух комшиите да казват:
"Това тегне! Дай а го лашнем тримата."
Ма тия така си бъбрат. Ша зема утре и в даскалото а маам така, та а стана за ибрет.
(Реплики, добавени от Виолета Авелова)

Евентуален разговор между панагюрци на изпроводяк:
- Я, насуни куепарете и яла а закуичиш, че си търгам... 
- Чакай а ти светна...
- А така, а не зема а са сопърлясам по стълбището, че нема видело. Пък и ем темница, ем не съм и засвет... И а не забуравиш а дигнеш врътката на външното вратне, а са не осунат нощеска някои торленици, та а ти баем за уплахи...
- Айде, па после ша дууна ламбата, а не аба тока.
(По идеи и реплики на Марина Казакова, Пламен Тетевенски,Виолета Авелова и Ненчо Узунов)

И за завършек - едни от емблематичните идиоматични изрази:
"Що гледаш като мунек, бе?"
"Ох, балдисах на тоа пек."
"Ега си туткавия чивяк!"
"Нящо съм са обсунал, немам дерман нищо а фана."
"Пушиш като издънено кюмбе, катранику такъв."

"Що са таеш като лалугер, бе?" 
"Мълския му Пондьо, колчов лосманин са е изсунал."
"Майкя, ма е клепоч!"
"Одих оде Въшльови на пазар."
"Ша та тушна като по лански сняг!"
"Оти си увиснала така джуките, ма?" (Части на тялото или из анатомията по панагюрски: главъ, дзъркеле, джуки, ръкъ, боски, дирник, баджаци, джонголе, трънгуре, пищимале...)
"От къдя го изрови това нящо, бе, аз го не повна."
(По идеи на Дима Дюлгярова, Иван Гугов, Пламен Тетевенски, Димитър Мазнеков, Стоян Радулов, Цветанка Богоева и Илия Буров)

Четете само в "Чат-пат":
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 1)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 2)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 3)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 4)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 5) 
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 6)
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 7) - ново
Панагюрски кодоши - приказки без край (Част 8) - ново

Чат-патардия: 10-те заповеди на безделника

1. Родил си се уморен, живей за да си почиваш.
2. Обичай постелята си, като самия себе си!
3. Ако видиш, че някой си почива, помогни му.
4. Почивай си през деня, за да спиш нощем.
5. Работата е нещо свято - не я пипай!
6. Ако можеш да отложиш нещо за утре, не го върши днес!
7. Работи колкото се може по-малко, нека другите поработят за теб.
8. Успокой се, от почивка още никой не е умрял.
9. Ако ти се работи, седни, почини си и ще ти мине.
10. Ако работата е здраве, нека работят болните.
Спазвай трижди по-усърдно тия заповеди през лятото!

Художник Стайо Гарноев

Просто няколко думи от Кръстьо Раленков



Кръстьо Раленков
Среднощно
Да бях на двайсет, но не съм.
Да бях без опит, но го имам.
А ето - като таласъм
не спя... Не спя! За нея мисля...

Не зная как го прави тя...
И е чудесно, и нелесно.
Но пея, докато не спя,
неистови и светли песни.

И тонът уж е закачлив,
а всяка дума се откъртва.

И аз до смърт съм жив преди
да бъда доживотно мъртъв.

Обсадно
Странно, нали?..
Да обсаждат сърцето ти,
сякаш е
стратегически град.
Пред стените му цвилят конете
на познатия
непознат.

От мъглата на Авалон изплува
и в мъглата на Авалон
ти не искаш той да щурмува,
ни да свърне
със своя кон.

И не знаеш кое ще е грешка,
ти, решителната
войводска
внучка.
А по всички бойници
страховете ти
той с по един стих
улучва...

Необразовано

             "Но аз сърце не можех да му дам.
             И го заместих с дом и питиета..."

                        
Камелия Кондова
И ето ме - с останки от сърце,
все по-безсмислено да търся смисъл.
Проядени от времето-молец,
висят на дрипи вчерашните истини.
А е студено. Толкова студено,
че чак бележим ледников рекорд.
И отзвучава гневно и смутено
на любовта последният акорд.
Така не се научих да си спастрям
по мъничко сърце за черни дни.
Че полетът зависи от баласта,
а не от устрема към висини.
Така не се научих пресметливо
да си оставям път за отстъпление.
Звучи красиво..., но не е красиво.
И е на усет парещо-болезнено.
Къде ли се надявам да отида
с това необразовано сърце,
тъй ниско, че вирее паламида,
по-черно от опожарен дворец?..
И ето ме - с останки от животи,
натъпкани в един живот-торба,
аз тръгвам след самата безпосочност,
нелепо назовавана съдба.
Съдба ли?... Всъщност кръгово понятие.
И вик се слива: "Лазаре, стани!",
със онзи безутешен вой на вятъра,
във следващите руини...

Стихотворение със заглавие в края
...аз не искам да те наранявам
но не искам и да те лъжа
загнездила си ми се във ляво
и без теб там е тъжно...
...и без теб там е криво
като кривата круша
бих искал да си щастлива
бих искал със теб да пуша
да ти бъда приятел
мускетар и любовник
да върна времето ти обратно
да строша всички часовници
да ти дам всичко което имам,
а то не е много -
да те прегърна сред зима
да ти запаля огън
да те науча да се обичаш
да се видиш каквато си - цветна...
свят ли ти се завива?...
...и на мен...
но мълча дискретно
за това...
смяташ ли че не падам
в непознати
за мен пространства
постоянно за теб съм
жаден,
жаден
до
постоянство...

... а ти утре ще се събудиш
и каквато си умна
ще наречеш този стих
ПРОСТО НЯКОЛКО ДУМИ...
Стихове Кръстьо Раленков
Още стихове от Кръстьо и повече за него прочетете тук

Кьоше по Октавио Пас


Димчо Дебелянов, Бащата и първата "Българска антология"

От серията "Трубадури на поетичното слово"

През 1907 г. Николай Михайлов работи като счетоводител в Долна баня при фабриката за дървен материал „Ибър”. Прихлупената стаичка, където живее младият човек, е оскъдно обзаведена. Но тук, освен коравият дървен креват, има изобилие от книги и списания. На различни тетрадки с хубав ситен почерк са изписани стихове. Така, в духовно изгнание живее вече оформеният поет, бъдещият Николай Лилиев. През лятото на същата година тук пристига един младеж, почти юноша, току-що завършил гимназия. Името му е Димчо Дебелянов. Той е възторжен  млад човек, нежните му сини очи имат необикновено излъчване. Чете и рецитира поезия, сам пише и вече е публикувал стихотворения. Оттук започва дружбата между двамата поети. Те водят продължителни беседи върху френската, руската и българската литератури. Плод на това приятелство е запознанството на Димчо с Димитър Подвързачов. Това става през 1908 година. Подвързачов е необикновена личност. Разностранен талант – той е поет, преводач и редактор, притежава чувствителна и отзивчива душа. С няколко години по- възрастен от своите другари, той ги обединява и става техен духовен покровител и наставник. Не случайно Лилиев и Дебелянов го наричат „Бащата”.
Години по-късно писателят Константин Константинов ще си припомни с носталгия за своите първи срещи. Ето какво пише той в спомените си „Път през годините”: „Особено ми подействува първият личен досег с Подвързачов; изведнаж, не зная защо, той ми внуши някакъв необясним респект и в същото време усетих непреодолима, привличаща сила... По-късно, когато бяхме вече близки, аз не се чудех на това заробване... Сега мисля, че то беше оная върховна отчужденост от дребните неща на човешкото съществуване... оная мека полуусмивка, в която се чувствуваше знанието на важни неща, непознати за нас и страшни – и над всичко някаква тъжна мъдрост.” Същото необикновено усещане на това невидимо озарение, е изпитал тогава младият и импулсивен Димчо. „Димчо Дебелянов бе съвсем различен – продължава Константинов. – Аз и сега виждам неговото като че винаги полуобърнато на една страна лице, удължено от рядка червеникава брада, с малки, присвити, винаги живи и най-често засмени очи. Той беше цял в импулси, в порив... По улиците вървеше винаги устремено, без да гледа наоколо си, и най-често скандираше свои и чужди стихове.”
В нежната душа на Димчо се редуват приливи на черна скръб и  лъчисто щастие. В едно писмо той споделя: „Когато радостта се свърши, аз пак ще имам спътница най-вярна от всички. Ще се върне моята Скръб при мене, по-мила и по-неразделна, отколкото е била преди.” Но какво ли не прави младостта! С пролетен устрем неговата Черна песен отстъпва пред светлината на утрото :
        След  буря –  мир и тишина,
        След  нощ  –  безбрежна  светлина ...
              
        И  аз,  пиян от светлина,
        В  зорите ведри  на  деня
          
        Повярвал  в  слънцето  вървя,
        Сред  буйно зрейнали  нивя ...



Безспорно Бащата е упражнил решаващо влияние върху душевното развитие на Димчо. По-точно, те взаимно си въздействат, като са разисквали върху проблемите на младата българска литература, споделяйки лични несгоди и възмущението си от грубите обществени нрави. За това са помогнали бохемските веселби и среднощни гуляи. В тази обстановка и при тези настроения се осъществява една отколешна идея:  съставянето на  „Антология  на  българската поезия”. Годината е 1910. Димитър Подвързачов решава да привлече за свой сътрудник най-достойния – това е Димчо Дебелянов, нежният приятел и верен литературен съмишленик, доказал голямата си дарба. Много по-късно друг голям поет, Атанас Далчев, ще отсъди че „антологията е една форма на критика”. Критика от двама млади хора, почти неизвестни на тогавашното литературното поле! Това би се възприело като необикновена дързост.  По това време (а и по-късно), литературните съперничества безмилостно са отнемали лаврите на утвърдени писатели. Често по своя тон литературната критика не е отстъпвала на политическите антрефилета. Това не е уплашило двамата приятели. Знаменателно е заглавието на техния труд - „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам”. По време, когато се е спорило за първенството на Вазов, той  непоколебимо е поставен за родоначалник на новата българска поезия. След него  съставителите са избрали 37 автори, представени със снимка и кратки биографични данни. Начело са  утвърдените имена в българската поезия. Това са Стоян Михайловски, Константин Величков, Пенчо Славейков,  Кирил Христов и Пейо Яворов. Следват  по-младите и вече известни поети като Николай Лилиев, Теодор Траянов, Никола Ракитин, Трифон Кунев, Димитър Бояджиев. Включени са и поетесите Мара Белчева, Дора Габе, Екатерина Ненчева. Интерес представляват някои неизвестни имена като Вен. Тин., Григор Лютаков, Илия Булев. Накрая, сред най-младите, е включен и самият Дебелянов. По спомени на Чудомир, това е станало след силното настояване на Бащата. Димчо не смеел и да помисли за това. Публикувани са 9 негови  произведения, сред които особено хубавите „Черна песен”, „Утрина”, „Писмо”. Това е първото му (и уви, последно приживе) представяне на стиховете му в отделна книга.  Едва през 1920 година неговите приятели ще съберат в една тънка книжка част от творбите на рано загиналия поет.
Подготовката по издаване на антологията не била лека задача. В писмо до Николай Лилиев от 15 септември 1910 г.  Димчо съобщава: „Приготвянето на Антологията поглъща всичкото ни време – на мене и на Бащата...” Съставителите е трябвало да напишат писма до отделните автори, да поискат снимките им, да се срещнат с тях, да издирят творбите и да направят фишове с подбора. Вероятно, най-напред те се обърнали към доайена на поезията  Иван Вазов. Ето текста на уведомителното писмо до него:
Факсимиле на писмото
Уважаеми г. Вазов,
Може би сте узнали вече от вестниците, че ние туряме под печат една българска антология, която претендира да представи всички родни поети от Вас насам. Антологията ни ще бъде снабдена с портретите на авторите и с по една много кратка биогр.- библиогр. бележка за всекиго.
В всички литературни кръгове нашият почин се посреща с обща възхита и насърчения. Искаме да вярваме, че и Вие, патриархът на българската поезия, с когото ще се открие нашата книга, ще благоволите да ни дадете разрешение да използваме Ваши работи и да си послужим с някой Ваш по-последен портрет.
Ще бъде твърде голяма чест за нас, ако пожелаете една малка среща и с отговора си благоволите да ни определите час и място за нея.
С дълбока почит:
Д. Подвързачов, Д. Дебелянов  
София, 30. ІХ. 1910                       .
За съжаление тази интересна среща не е документирана. На 31 декември 1910 г. най-после излиза от печат „Българска антология”. Както се очаквало, подборът  предизвикал раздразнение сред някои среди, а в печата се поместили и отрицателни рецензии.
Но времето е най- добрия съдник. Поетичният сборник е първата антология на българската поезия. Първата и сред най-добрите. И двамата – Бащата и Димчо редом със старите поети са включили и тези, които ще влязат през парадния вход на българската литература. Един от тях, Димчо Дебелянов, ще стане най-любимият от всички български поети. А „Българска антология” остава  възторжен израз на голямата  култура и литературен вкус на двамата трубадури на поетичното слово.
Текст и илюстративен материал Тони Зарев
Факсимиле на страница от антологията с портрет и стихотворение от Дебелянов

Още материали от същия автор вижте тук:

Дима Дюлгярова: Почувствай до болка излишъка!

Дима Дюлгярова
Какво ми трябва?
Какво ми трябва? Въздух, за да дишам
или треви нозете ми да газят,
човек, когото истински обичам
или очи, които да ме мразят?

Какво ми трябва? Пепел да възкръсвам
или жарава да горя щастлива,
капка топлина да не замръзвам
или отрова страшна и горчива?

Какво ми трябва? Пулс, за да не спира
сърцето ми, когато те докосвам
или студенина, за да прикрива
тревогата, че ти ме омагьосваш?

Какво ми трябва? Нощ, за да сънувам
или пък ден - за миг да не заспивам,
устни, дето дълго да целувам
или ръце, в които да умирам?

Тъгата пак душата ми ограбва
и с присмех във очите ми се вглежда...
Попиташ ли ме днес: ”Какво ти трябва?”,
ще изкрещя в лицето ти: ”Надежда!”


* * *
Не познавам жените в твоя живот
имената им даже не зная...
Как ли изглеждат и коя със любов
е осъмнала с теб в тази стая?
Коя ли предишната вечер с тъга
те е питала ”Има ли друга?”,
а ти си отвръщал в превес на това
„Само твоята обич си струва”.
Коя си докосвал с нежност и плам,
коя като утро възкръсва -
не зная, дори и не искам да знам
причината дето ви свързва.
Имам спомени само за тъжни ръце,
които прегръщат бездушно,
за очи на безизразно мъжко лице,
впити в мойто по женски послушно.
Имам спомени само, че друга стаен
всеки път като сън преоткриваше
и се чувствах нещастна. Безкрайно студен
беше с мен и това ме убиваше.
Имам спомени само за устни от лед
и за думи, които не струват -
безсмислени колкото мене и теб -
снежни преспи пред нас образуват
и затрупват надеждата. Няма лъчи
да стопят снеговете големи.
Пропаст огромна сега ни дели
и не знам как да стигна до тебе,
как да търся пътека до твоя олтар.
Нямам сили за повече, нямам!
Днес се питам дали и ти си разбрал-
не към мен, а от мене си бягал,
не към теб, а от тебе съм бягала аз
себе си да не погубя.
От страх съвестта ми крещеше на глас,
че може във теб да се влюбя,
да плачат очите с горчиви сълзи,
да виждат как става ужасно -
душата ми, седнала тихо в страни,
до мен да мълчи безпристрастно.
Да изтръгнеш сърцето ми с лека ръка,
за да спре да пулсира смутено
и да бъда нещастна след всичко това
да го гледам, от теб умъртвено.

Когато си сам
Празнотата стените ще спука!
Потресаващо! Страшно подтискащо!
Бих желала и ти да си тука
да почувстваш до болка излишъка.

Да усетиш студа, неподкупния -
този шеметен студ всепоглъщащ -
как за миг мисълта ти избухнала
се смразява и тъне във нищото.

Да се плашиш от голата истина,
че си сам в празна стая затворен,
че ключа от вратата боядисана
е захвърлен със скъпите спомени,

че стените, варосани в бяло,
са сменили цвета си предишен.
Хайде влез, затвори се във стаята
и почувствай до болка излишъка!
Стихове Дима Дюлгярова

In memoriam: Анна Ацинова - "Едва ли!"

Анна Ацинова
Едва ли!
Но ако се случи някога
за мен с добро да си припомниш,
дано да бъде ранна есен
изпълнена със сокове и звън;
да бъде залез с мек бакърен блясък,
пред него силует на свещен параклис;
да се целуват пожълтелите листа за сбогом;
щурецът да скрибуца последната си песен...
Ти мълчи, не говори със себе си дори.
Недей, недей рисува образ избледнял;
със шепата си пръст рохкава заграби
и силно я притискай дорде се сгорещи.
Умората на ръбестия, хладен камък остави,
влагата в очите не допускай да сълзи.
Преди да ти е станало студено си тръгни...
Там, в тихото спокойствие, ти мене остави.
Стихове Анна Ацинова
_____________________________

Факсимиле на оригинала

Глас от високо: Калин Донков - "Материя"

Калин Донков
Материя

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.

Макар че от любов не се лекува.

И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да й простят.

Макар че от любов не се прощава.

В света от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.

Макар че от любов не се умира.

Стихове Калин Донков

Гавърверсия: Козите ескадрони

Козите ескадрони

Всяка утрин от зарана улицата ни осрана
среща кози ескадрони, води ги брадат козел.
А от тях валят стотици кърлежи, мухи, бълхици,
и подскачат, и се стрелкат към телесната си цел.

Пръч навири крак, пикае, за настилката нехае,
после бодро рог накриви и уши припляска с кеф.
Следват го на всяка стъпка Дечка, Понка, Верка, Събка –
миските – кози използват тротоара за кенеф.

Пораздрусват сочно виме – пролет лято есен зиме,
като на парад минават ескадрон след ескадрон
и по улицата наша, замечтани в тучна паша,
сеят дръзки буболечки милион след милион.

Ето татък край кафето, кански изпищя детето,
и захлипано зачеса нафасулено краче.
А до него кака тупа яростно под минижупа
И си мисли: ”Ах, какво ли гаджето ще си рече”.

Ах, проклети ескадрони, мамата ми се разгони,
бърка в тесни панталони някакъв пъпчив младеж.
И от кмета до келеша целий град се гневно чеше
и по своему се бори с общоградския сърбеж.

Само пенсиите горди, оглавили кози орди,
гледат виметата пълни със надежда и копнеж.
Чоплят спомените стари и примляскват за попари,
влачат гумени клепари след брадатия кортеж.

Те ще влезат във Европа във една ръка със сопа,
И дори в Париж ще търсят де козата да пасе.
А градецът ни прославен пред дилема е поставен:
В крайна сметка ние що сме, град или Те Ке Зе Се?

Томи Наплатанов

На 4 юли в общината ще се състои общоградски дебат по темата.

Чат-пат кьоше по Джубран Джубран


Михаил Гунчев - "Какво? Лисица ли?" (разказ)

Снимка Стоян Радулов
Като рече мама: “Изкърти го!” и не мирясва, хич та хич, все едно отсече, наборе. Орехче, самораслек, катерица го изтървала в двора на старата къща, никому не пречи, в ограденото е – козите на брата се очесват о него, ама с нея не се излиза на глава. Отлагам аз изпълнението на “приказа”, оглушки си правя, ала тя забравя ли: току дръпне патеригата, от крак на крак, та до него – върти, суче, чекне, пръстите й пукат, старчески пръсти, колко ли сила имат и пак “Изкърти го!”, “Махни го!”, и това е, прекърши го, прекършва и мен. Сянка щяло да прави. “Абе мамо, кому тая сянка ще сенчи? Теб ли, мен ли? И кога?“ Гони тя татковата възраст, помина се той, има-нема три години от тогава, толкова им е на двамината и разликата, та за кога, питам, ще ù сенчи орехчето! Ами аз, като съм тридесет и пет лазарника подир нея, за кога и мен да сенчи, орех е това, ей, старец го сее, внук го брули! За фиданката жал ми е, като девойче шупнало нагоре, гладка кожица, лъскава, ласкава, слънцето гони, мястото сгодно, ще краси къщата, ще я хлади в жегите, по някой орех приесен – я за внуци, я за катерици, кълвач ще се навърта, пилци да кацат, песен ще леят, все е друго като има живинка, дом е това. Викам си, я да го изкопая – то се е видяло, ама с корен, па да го преместя на новата къща, да го пресадя, белег да сложа, да се знае кога е нов комин запушил. Да, ама ти копал ли си орехче, нищо че е младо, дете, ама коренът му – вдън земи. Оттук-оттам, опитвам, не излиза, съпротивата безсмислена, брате, ялова, ама се не дава! Е, рекох, мамината ще е. Жал ми е за него, ама за мама по ми е жал, не мога да я огорчавам аз баш сега. И правилно съм постъпил, щото тя, нема-нема, па току ни зарича – “Аз, дяца, – при татко ви!”; бърза при него да слиза, шу, да не я огрее слънцето някой ден повече от него. Едновремешна жена, потекло езическо – от Войника, там – от Бакъджика иде; види се, кръв тракийска утаява душа й – разумях аз, такъв грях – да надживее стопанина си! - не може си позволи. Жертвоприношение като да бе – размътен, отсякох го вдъно аз туй орехово бъдеще, та него ден, освен себе си, наскърбих и козите.
Ох, викам си, това ли ти е мирът? И всеки мир подир секира ли иде? И колко ли трае мир силом възцарен?
Мина се що се мина, един ден, оплаква ми се: “Сине, тоя петел ще ме изяде”. “Кой петел, мамо?”, имахме два. “Сивия. Не мога до полога да прекрача.” “Нали имаш патерица, къшни го!” Пък тя: “Дебне ме, изотзад нозете ми кървàви, с нокти, с клюн налита, люто, налетлемето му с налетлеме.“ “Ами, да “не ходи баба вече”, кодоша я и придумвам, “сама в гората за дренки!”. Ама стар човек, чува ли? Тук вече мърдане няма. Истина е, и мен ми налита, брани си харема мъжлето. Мъжле не, ами мъж и хартисва. Такава хала, не сме имали. Крал! Другия – навлечи му пола, па го пусни при кокошките. Ни мигла ще повдигнат госпожите, камо ли да му клекнат и опашка навирят. Джентълмен ли се пише завалийката, никакъв го няма, не се сеща. А на тоя, на Краля слънце - овации, “Кан-кан”, че и колективен стриптийз му спретват. Не е курник ами “Мулен руж”! И публиката в “двора” отбрана, дворцова – десетина кози, един пръч и толкова яренца. Ама и нея публика строява. Погна той козленцата – клъв по муцунката, па налети къде очите, предислоцира се на козите, клъц по мордата, клъц, криле бие, шпора дрънчи – бягат като опърлени, стигнà до пръча. Пръхти той, копито земя рие, копривщенски чорбаджия нали е – с падишаха! плаши, ама човека наши, сербез, взе му и нему страха, хич и не се размина пердаха, бой, бой – клюн, нокти, шпори – вади цял арсенал, “бий, да те почитат”. Сега, дорде не се нагуши с ярма, че и кокошките врежда, дворът не припарва – смее ли! Вечер, как приключи представлението, всичко се оттегля в покоите си, публиката – в козарника, куртизанките – в “Мулен руж”, завесите се спускат, врати се захлопват и закатанчват. Мир и покой! Да, ама една вечер, да вземе брат ми да зареже “мелницата” отворена, резето не пуснал, та една друга публика начаса да го приеме жеста като любезна покана за полунощен спектакъл, да си смели тя зърното контрабанда.
Братът – от троицата братела най-дърт, твърди, че е лисица, ала може пор да е било или белка, знам ли. Ама щото ми е батко и авторитет, ще се съглася с него, още и защото той е свидетел на баталията, не аз. Та, легнал си доцентът почтено; тук ще вметна едно, че в първите години на милата ни “демокрация” взе та си смени той специалността, зер, свободен човек – от кибернетик, хайде, на козар-демократик се преквалифицира. Нови времена – нови мурафети!
Чета си кротко лекцията аз на катедрата, разказва ми братлето, ето че студенцията се разшумоля. Не че студентите са тихо племе, ама чак толкоз. Нещо по костюма ли имам, копче на “някое си място” да съм забравил разконспирирано?; разбуни се аудиторията – чак врявата бога събужда. Брях, сепвам се, това не ти е, господинчо, аудиторията, ами по на “Мулен руж” мяза, скандал се някакъв вихри. Барвам фенерчето, скоквам, суркам, че като светна – оле, “Мулен руж” зяпната! Вихри се, вихри, не скандал, ами перушина. Ружа! (Така е, дядо Рангел из Расово село все ми налива: “Комшу, ключът е приятел човеку!”, пък мама току зейне: ”Покрито мляко котки го не лочат!”, ама турени акълища в глава не седят, зяпаме ний, късно ги проумяваме тия премъдрости).
Осветих сцената, повествува братът, в кръга на прожекторите – Той! Криле разперил – МиГ 29 в атака не ти трябва, накокошинен до козирката, за смърт свободен, току се хвърли да ми срази фенерчето. Брей, чакай, аз съм, не ти е това лисицата; кой ти чува, адреналинът му – до Еверест, всички оръжия наизвадил, лъщят, с кръв смазани – или той, или никой! Ай джанабет! (Хока го гальовно брат ми, па сетне – “Сюлейман великолепни”, тоя му прякор лепна.) Както ще да е потрошил фенерчетата на лисицата, тъй и моето научно фенерче окълва, заключава мъдро доволен другарят, пардон, господин доцентът. (Записал се той студент във факултета по “Козарлък и кокошарлък” и ентусиазиран бе много да го завърши, че да си отчува челядта.) И цитира гордо: “Не човек, а желязо!” Не ти петел – Merci beaucoup!, не ти куче. Личност!
Да, ама лесно ли е да си личност? Та ако ще крал да си, не, ами султан. Както и да е, елате да видите нашия герой сетне! Няма нужда да се ровят истории и енциклопедии и дириш за абсолютизма, наборе. Ела в “Мулен руж”, ела в “двора”. Та да сетиш “Какво тук значи някаква си личност?”. Не мога го описа. В една книжка, като отглас от идното, бях прочел, (и аз съм учено, чета!), не зная може ли се прие като един възможен отговор, но ще го цитирам:
         Всеки връх е обърната пропаст ...
         Но пълзим  нагоре, изгубили свяст и не знаем,
                          че това е пролог.
         А на върха славата обитава ...
         Изкачим ли го – Бог да ни е на помощ!

Е, купила го мама туй пиленце, да поясня аз, с други наедно, от един човечец – от Поибренските колиби на пазар слязъл. Сиво та чак синее, като на закалена стомана острието. Не ти “плимутрок”, не ти “родайланд”. Наш сой! Деди му с ястреби и лисици ще са мегдан делили. Мòре, какъв ти крал, че чак султан! Да ме прощава бачо ни Йовков Йордан, ама на тая делия теслимих му аз прякор “Инджето”. Тъй де, нерде Ямбол, нерде Стамбул! Нежели Париж! Помните ли онова: “ ... да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!”, а? Е, дои ги и стриже свободното мое Индже; от “доене” пологът от свободно яйце прелива, от “стрижене” – все в еротичен тоалет, с гол гръб, щастливи щъкат дамите. Кожата им ощавена! Виж, за вълците – времена демократски; едни се вълци в Червени книги покриха, други си ги хвърлиха, та ще поминуваме и с лисица. Ще си позволя, след всичко, да задам аз въпроса: “Какво? Лисица ли?” Риторичен е, признавам. И други са задавали подобни въпроси. Спестявам ви аз отговора и по причина на това, що последва. “А на върха славата обитава ... “ Наедря тя, натегна, нагноя, та хвана нашият герой да ръве ръката що храни. И господарството му трая дорде не разплака хубавичко народа. Брат ми, като по-умен човек, се оттегли. И останах аз да тегля – на мама да съм опозиция сърце ми не дава. И тегля, уж, конците на историята, и теглото на съвестта, и ....
Слагай сега на екрана една “червена точка”. Червена! Щото ще кърви! Като по кърджалийско. Па драсни вътре една осемнайсетица, застраховка!, (не е осемнайсети век), а ще рече: “Не е за непълнолетни лица!”. Кои са днес лица непълнолетни, може и да се поспори. Акселерации, интернет, пъпки ергенски, и прочие паравани. Предупреждение най-паче за непълнолетни родители!
Е, както е казано, “Вервайте ми!”, най-сетне, подир “осемстотин деня”, “дойде му времето” – на краля краят. И вдигнах аз безсмислената, безумна брадва. Ешафод – за награда!, както се полага, според традицията и класиката. Ешафодът – бряст. Пън от бряст. Хряс! Главата не пада. Глава кралска, султанска, кърджалийска – не люби да пада. Крал Лир, Пир, Сюлейман, аман – не пада! “ ... Но стига ми тая награда ...” Хряс! Миг, разделящ вселените!
Падна милата ми вселена, клюн отваря, езиче трепка, ... лови кислорода, кислорода го няма, няма ли кислород, няма живот. Така е и с личността, че и с обществото. Няма ли глава – няма личност, няма личност – няма народ. Ритвам брадвата, сграбчвам го, тялото прегръщам. С две ръце. Като на оплакване, като на прощаване, като на ... Унизително за личността намирам да го оставя да рипа, да рита, да се хвърля, да се въргаля в агонията, да дири светлината посред курешки и кръв. Недопустима, недостойна е такава смърт, та го стискам аз, от позора го вардя и шепна му: “Дръж се, брате, дръж се, и това ще мине!” Как минà, аз си знам. Пет минути, пет минути, като пет века, сърцето му дири светлинка, кръв блъска камбаната на живота, ... пет века агонизирам аз с него. Но така е, не от вчера, абсолютизм – кървав тор на демокрацията.
После, питаш, после – както е прието. Банално. Ровя се из него, стягам го, готвя го за последния му път. Към казана. Аз от такъв казан не кусвам. Ровя и съзирам – два снежни, слънце не видели елипсоида! Блестят, око слепят, по-едри от най-едри яйца, планети – с живот пълни, огромни – бъдещето скрили! Кръжат, мисъл грабват, дъх обсебват! Господи, ако те има още на небето, защо не ми спести поне това! Оглеждам се гузно, аз, мъж в мощ, човекът, венецът на съзиданието – ох, та те са по-големи, по-силни, от моите! Какво? Лисица ли?
Зная, ужасно е, защото не за материята е историята, а за духа. За духа, превъзмогващ материята. За Духа – могъщ и свободен и от смъртта!
... От гроба на мама, има година време, прораства орехче. По Задушница, гледам – братило! Три филизчета напират! Оня ден, люляка набрахме, доведох децата да прелеем, ... някой го изкъртил. Де го, тук, там – филизите в контейнера за смет.
Помихме ги, ей ги – отгоре ги положихме...
Михаил Гунчев

Тотка Лунгарска - "Самотия"

Самотия
Никога вече няма да бъда щастлива.
Дните ми преливат от самотия.
Мислите ми блуждаят,
като самотни звезди сред безкрая
изгубили центъра на своята вселена.
Сърцето ми е покрито
с пустинен прах и аз не зная
ще го изпълни ли някога пак
светлината на рая?
Стихове Тотка Лунгарска

Борис Христов - "Самотният човек"

Самотният човек
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
Стихове Борис Христов

Валери Станков - "Господи, не ги ща!"

Гадно е да си българин в Тяхната България.
Онази България, която беше на всинца ни, просто я няма.
И земицата вече е Тяхна. С припеците, мравуняците, горите и синорите, със звънтежа на полските щурци. Продадоха ми я. Рязаха ми я парче по парче. Преди да ми я върнат, спазариха я с безхаберници, които не са наясно какво точно купуват. Заради 10 %. Колко са 10% от шепа жълти стотинки? 10% за тонове кървава, горчива и толкова сладка българска пръст, под чиито пластове спят костите на стотици хиляди непродали България българи. Докато великите им сенки векове се ветреят в небето.
И небето вече е Тяхно. Побързаха да го изтъргуват. Тръшнаха го на омацотената с кръв и детски мозък брюкселска дантела. Разораха го с хеликоптери, фантоми, томахавки и стелтове. Преобърнаха като угар Божията нивица. Накълцаха синята му сънливост на зони, третинки, осминки. Харизаха го на мили. Откога милята стана мерна единица за небе? За Българското небе? Откъдето ме гледаха не хилядолетните ми звезди, а очите на моите Мъртви. Страхувам се. Вече се боя и тях да нарека свои. Защото трите измерения Минало, Настояще и Бъдеще също са Техни. Времето вече не е Наше. Времето вече е Тяхно. Само на Тях.
Да бяха поне Първите. Онези, които преди 23 години ядоха стопроцентов, а не десетпроцентов, бой пред "Кристал". Да им повярвам. Айде, да бяха дори Вторите. Онези, по чиито гърбове с хищни нокти, алчни зъби и режещи лакти се вкопчиха и стремглаво се покатериха Третите. Да тръгна с Тях, накъдето ме поведат. Ако потрябва, дори до края на света. Да ме напъхат, щом решат, в казаните на Сатаната и да рекат: "Ще се пържим, ще се извъртаме в батака ден, месец, година, десет! Но си струва!" Щях да им повярвам. Но сега как? Как, питам, да повярвам? Та аз дори пресветлите им личица не съм виждал не само пред "Кристал", но и на първите свободни митинги. Не съм чел и един дори Техен ред. Нещо надраскано в тайни доби, нещо с мирис на арест, на свобода. Нямаше ги не само по страниците на беззъбия "Стършел". Няма ги и в анатемосваните тогава полунощни самиздатски "Глас" и "Мост".
Е, да им простим. Вероятно и преди, както и сега, СА СЕ СРАМУВАЛИ И не са били и не са в час какво точно се случва. Да предположим, че просто им е било гадничко, пък и страшно, за тоя, дето клати тролейните жици и прегъва вкочанясалите улични лампи, да шляпат през ледените локви на онези незабравими ноемврийски дни и нощи. Може би в сладостна нега са цръквали от юзчето с ракийката, бодвали са в салатката, замезвали са, помръдвайки пръсти в топлите калеври, гледкали са до посиняване синия екран на любимата българска национална телевизийка, създадена сякаш от садомазохистични полуидиоти за кретеноиди, и кротко са пощипвали своите нефондационни все още Еви, Ленчета, Илиянки, знайни и незнайни съпруги, или ефирните си гейдружки.
Господи, смили се! Не ща да ми навират ката ден обръснатите си до синьо, самодоволно ухилени лица. Да слушам за Тях по гърчеливи опашки, в охтичави автобуси. Да се напъхват нощем в спалнята ми, в сънищата ми дори. Да ме светват в "Панорама" и "По света и у нас", че пътят е страшен, но славен, защото е Техен, единствен и правилен. Това вече съм го чул, видял и живял. И не само съм го живял, но така мощно съм го дробил и сърбал, че още си плакна гърлото. И паметта.
Време е да си ходят. Вкупом. Те. Които няма да ми отговорят на въпроса къде бяха, защо се криха като посинели от студ партизани и не удариха едно рамо заедно да съборим Султана? Какво чакаха? Да го гътнем ние? Ние работата я свършихме.
Цял живот все Ние. Няма да си ходим. Да си отиват Те.
Иначе пак ще се наложи да ядем бой пред "Кристал".
Текст Валери Станков

Благодарение на Райка Йорданова

Дарина Дечева - "На приятеля - с любов!"

Дарина Дечева
На приятеля – с любов!

     „Само приятел може да бръкне в рана така,
     че да заболи най-много.”
                                                Персийска поговорка

Последният приятел в този свят
живее в къща колкото две длани.
Красив е като Рая, глътнал Ад.
Солен – като най-прясната ми рана.

Не просто бе приятел. Беше брат.
И раснахме – той повече. Аз, скромно -
до прошка и до звук на листопад.
А той надмина даже празен спомен.

Надмина себе си и онзи вкус
на мъка, мълчаливо поделена.
Повярва, че прилича на Исус
(докато се оглеждаше във мене).

Последен е. Приятел ми е. Брат.
И стигат му ръцете ми за покрив.
Красив е колкото да бъде Ад.
...И обичта ми като сол го мокри.

Стихове Дарина Дечева

Чат-пат за българската гора

Победата на гората

Гората е болна и стене -
идат дървоубийци!...
По Рихтер земята трепери,
по Фаренхайн крещят звездите!

И корен не ще да остане,
пеперуди в забрава ще плачат.
Двете букви от нас издълбани
ще се стопят във пожара и в здрача.

Само дъх - Бог ще остане тогава,
дъх за поредното раждане.
Дали ще разлисти гората,
дали отново ще диша?

Едно кълнче със моето име
се е скрило там, близо до ручея.
Тъй е мъничко, но тъй е Велико,
че от него ще тръгне началото...

И ще буйне гората магьосница,
ще прилегнат птици в гнездата.
А оня звяр - двуногия,
ще задиша с О2 апарати!
Стихове Величка Момнева


Протестът
(разказът е написан след блокадата на Орлов мост в София)

Рейсът затвори вратите и вече тръгваше, когато някакъв див вик накара шофьора да спре и да отвори предната врата.

През нея влетя едно момче, което тръгна между седалките назад и се изтърси до момичето с късите панталонки. Двамата седяха на двойната седалка с гръб към движението точно пред мен, така че можех да ги виждам добре. Бяха най-много осмокласници. Момчето известно време дишаше като риба на сухо, но най-сетне успя да си поеме дъх и веднага почна да разправя нещо на момичето. От два километра си личеше че е влюбен в нея до ушите. От два километра си личеше и другото – че момичето знае това и няма нищо против.

Гледах ги и им се радвах. Момчето беше опитвало да се бръсне, така беше остъргало лицето си, че бузите му светеха като калайдисани, но още беше далеч от първите черни косъмчета на горната устна и по брадичката. Но очите му бяха остри, черни, като на капитан и този поглед донякъде компенсираше липсата на брада, която да прежули момичешката буза.

Колко бяха малки тези двамата, колко много живот имаше пред тях. Сигурно щяха да се разделят, та коя любов в осми клас изкарва дълго. Но точно сега светът за тях беше огромен и трептящ, те двамата усещаха аромата на цъфналите липи, те виждаха различните форми на облаците, чуваха всички звуци и съзнанието, че до моя чернобял свят съществува и друг, изумруден, блестящ изведнъж повдигна настроението ми. После отместих погледа си и ги оставих на мира.

Вечерта, когато разглеждах в интернет снимките от протестите на Орлов мост, изведнъж зърнах някакви познати лица. Трябваше ми време да проумея, че виждам момчето и момичето от рейса. Момичето беше разплакано, на снимките добре се виждаше, че толкова беше плакало, че вече можеше само да хълца. Снимките извираха една след друга, на следващите се видя и момчето, с разцепена устна и с поглед на рис. Полицаите тъкмо го набутваха в камионетката, но той беше успял да се извърне към момичето. Следващата снимка отново показа момичето. Тя явно пищеше и това, че нямаше звук, някак правеше писъка й още по-силен.

Понякога имаме такива мигове – когато искаш да си като героя от някой стар филм. Някой гринго, накичен с пищови, който рита вратата на шерифа и още с първия изстрел угася димящата му пура.

Поне това ни остана, двайсет години след нашите барикади на Орлов мост – преди заспиване да си прожектираме сцени от стари филми в главата. Не е много. Но пък какви сцени са това. И най-важното – можеш да си ги прожектираш в главата до безкрай.
Деян Енев 

Фотография: Лука Ланджев и неговите влакове

„Харесвам всичко, свързано с влаковете и железниците. Мога с часове да наблюдавам как локомотива прави маневрите си или как подхожда към гарата, как взима завоите по живописните серпентини на линията. Движението му ме опиянява. Много е красиво. Жалко, че много хора пътуват, а не се радват на преживяването и дори скучаят във вагоните…“
Това казва любителят фотограф Лука Ланджев, който има несбъдната мечта – да стане машинист. Казва, че и сега да му падне удобен случай, ще го направи. Готов е да бъде зам.-машинист, ако му позволят, просто знае какво да прави.
А докато мечтата му се сбъдне, той снима. През зимата на 2012 г. става и съучредител на сдружението на фотографите любители, които фотографират влакове. Около 30 човека от България са и често си комуникират електронно. На Лука са му поверили да преценява качеството на записите и да ги качва в специалната секция в сайта за видео споделяне vbox.
Машинистите и екипите по гарите на България вече познават фотографите и им се радват. Има и трудности, понякога транспортна полиция не разрешава да се снима, по незнайни причини. Лука не се ядосва, а се съобразява с това. Той е спокоен и уравновесен. Търпелив е и не смята да прави от хобито си професия, да „вади“ пари или нещо подобно. Просто му е приятно и трупа все повече познания и фотоси. Иначе работи по техническата поддръжка в панагюрската болница. Завършил е минна електромеханика.
Интересни са зимните му фотоси. И той много си ги харесва. За него са свързани и с конкретни преживявания. Тази зима например група фотографи са се организирали и са излезли на едно място близо до железопътната линия, за да снимат движението на преминаващия влак. Студ, сняг, белота… приказка. Идва локомотивът, диша и скърца. Лука е заредил камерата на триножник, за да станат качествени фотосите. Той и приятелите му не усещат студа, влакът се източва, но са станали прекрасни снимки...
С часове Ланджев може да разказва за завоите по дадено трасе, за историята на българските железници, за панагюрската линия. Съмнявам се, че има човек в града, който да знае толкова подробности за панагюрската гара и да цитира факти и случки по дати и дори часове. Знае локомотивите по номера и съответният номер коя линия покрива. Знае размерите на нормалния железен път и теснолинейката в милиметри. Когато говори, имаш усещането, че ще ти каже дори броя на траверсите между Панагюрище и Пловдив, например...

Веселина Велчева (Със съкращения от в. "Време", бр. 18 / 2012 г.)
Снимките са предоставени специално на "Чат-пат" от Лука Ланджев

Томи Наплатанов по време на свиждане

Художник Манол Панчовски
Свиждане
Жега. Обед е. Време за свиждане.
Само час и ще хлопне решетката.
Между "Добър ден" и "Довиждане" -
бира, сода с лимон... и сметката.

Рехав поглед, зареян във пустото.
Прошумолиха днешните вестници.
"Уф, отново си се разчувствал" -
се чете под красивите ресници.

Катинарно кръстосваш краката си,
слагаш митница под коляното.
Виждаш хиляди надзиратели -
на дървото, под масата, в пяната...

Непрестанно ме гледаш... в часовника -
всичко друго ми е раирано.
Мина час. "До утре, затворнико,
аз след работа се прибирам."

Днес целувката не е във дажбата.
Вече месец разкладката постна е.
Пазиш устните си от кражба.
Или пък ги къташ за гости?

А амнистия вече не виждам.
Побеля от резчици стената...
Жега. Обед е. Време за свиждане.
Час. Решетка. Картина позната.

Стихове Томи Наплатанов
Повече за Томи и още поезия от него прочетете тук

Чат-пат кьшое по Радичков

In memoriam: 25 години от смъртта на Мана Парпулова

"Момичета нижат тютюн", художник Мана Парпулова
Мана
Художничката Мана Парпулова е едно от четирите женски имена, които ще заемат мястото си в Алеята на славата в Панагюрище. И съм сигурна, че то ще стои достойно във високия ред на първожрици на духовността като Райна Княгиня, Елена Николай, Олга Брадистилова! Ще изглежда убедително и стабилно и до национално известните имена като скулптора Янко Павлов или проф. Симеон Велков, и до всички останали първенци... Номинирането й за малкия пантеон на Панагюрище означава много, то е равнозначно на национално признание. Защото духовният критерий на панагюрци е висок, той неизбежно е мотивиран от най-дълбокия хоризонт на Историята, непропусклив за „лесни имена и слава”, както би се изразил дядо Вазов...
Нека поставим сега първите биографични щрихи в нашето „зографисване” образа на Мана. (Позволете ми оттук-насетне да я наричам така – не от непочтителност някаква, а защото самото звучене на краткото й мелодично име е магнетично изразително. Бих го сравнила с магическо заклинание, с източна мантра.)
И така, панагюрското детство на Мана не е от най-идиличните. Когато е на 7, изживява първия си житейски стрес. Във времето на отмиращите занаяти баща й е разорен, ипотекира имотите си, но не може да се издължи и е материално свършен. След случилото се семейството се преселва в София – с упованието във възможностите, които предлага столичният град… Рано прекъснатото  детство обуславя преждевременното съзряване и втвърдяване характера на Мана. А характер тя има в излишък! И още - самостоятелност, мъжки кураж,  издръжливост на труд (да не забравяме, че графиката е и тежък занаят!). Отрано се формира и пословичното й чувство за справедливост, което й донася не едно житейско неудобство и в по-късни времена я превръща донякъде в самотница. Това е жребият на всички люде с ярка индивидуалност и изострени морални сетива.
От какво е укрепен в ранните години на изпитания духът на Мана? Отговорът е категоричен - от легендата за предците, от вдъхновяващото съзнание, че е издънка на поборнически, жилав и устояващ род. Мана Парпулова винаги е подчертавала принадлежността си към митичното Панагюрище, кръвната връзка с героите на Април 1876  Райна Княгиня, Орчо войвода, топчията Финджиков.
В софийските години на младата жена се откроява следването в Художествената академия при проф. Илия Бешков. Мана е любимата му ученичка. Тя също го избира са свой духовен учител и съкровен приятел. Страстна и предана, склонна към трайни увлечения, тя упорито го следва в годините. Но Мана Парпулова става голям художник, тъкмо защото успява да превъзмогне неподражаемия Бешков и да изгради своя идентитет на човек и творец, безпогрешно различим от първия поглед върху нейна работа! Тъкмо този оригинален почерк, “стилът Мана” е онази магия, която и днес привлича вниманието на изследователи и ценители на изкуството.
Другият голям учител на художничката е анонимният възрожденски майстор - щампар. Авторът на първата малка монография за Мана от 1966 г. художникът Атанас Нейков го е изразил брилянтно: „Влиянието на нашата стара щампа, нейното чисто и спокойно равновесие на бяло и черно, довело чернобялата композиция до звученето на сребро, дооформи у нея схващането за графически език и чувството за естетическа мярка”... Тъкмо тази „звънлива звучност, която римува черно с бяло”, е една от най-разпознаваемите черти на почерка й. Особено когато той е приложен върху характерните й типажи. Не е било лесно на художничката да ги открива в годините на търсене, когато е изграждала пластичния си говор. Защото те съвпадат с времето на идеологически предпоставеното размиване на национален архетип, родовата принадлежност и вековни корени. Посред разгара на интернационализма упоритата панагюрка е страстен колекционер на емблематични женски лица, опасно преливащи от регионален колорит… Графичните й цикли, вдъхновени от различните приказни места на България, са откровение за ущедрената на етнически типове женска красота в родината ни. Нейните родопчанки, капанки, добруджанки, тракийки, нейните моми със силни, езически ликове, личицата на каракачанчета или родопчанчета, са истинска национална съкровищница от витални човешки типове. Събрани понякога по три, пет или в многофигурни композиции, те поразяват със своята различност. Защото България е истинска банка на етническото разнообразие, а Мана го е изтеглила в платната си с “лихвите”!
Струва ми се - в самото съдружие на това расово изобилие e скрито едно мащабно послание на художничката - към враждебните Балкани, а защо не и към човечеството... А то е: както са съчетаеми фигурите на толкова контрастни образни персонажи, така могат да се успокоят в неочаквани хармонии и реалните етнически антагонизми... Стига политиците да притежаваха таланта да виждат  единство в противоречията, с който художничката е надарена от Бога! Мисля си, че разкодирането на подобни граждански позиции в наглед безизкусните й работи не е свръхинтерпретация, а възможен хоризонт на едно тълкуване, заложен още от осъзнаването на панагюрската й жилка, обрекла я на спонтанна гражданска реакция. Затова днес самата Мана Парпулова може да бъде и една от нашите български легенди.
Мана Парпулова
Какви собствено са приносите на художницата в националното ни графично изкуство? Те са изяснени от авторитетни пера като Атанас Нейков, Владимир Свинтила, Дора Каменова, Надежда Кутева, Karl-Heinz Klingenburg – “Bildende kunst”. Но нека имам куража да изрека и аз скромната си дума… Още първото впечатление от платната на Мана Парпулова е “ударно”. Това е така, защото Мана не борави със сладникава или разказвателна линия, а владее епичния размах на първичната Черта. Мана е майстор на чертата! Нейните образи сякаш изплуват от атавистичните митопластове на човешкото съзнание. Те не са разкрасени, везбени, умилителни стилизации, макар да са тържествени, дори магично обредни. Впечатляващи в този план са нейните нестинарки от края на 50-те, когато религията е табу, а екстатичният танц върху жарава се счита за фанатично суеверие... Нестинарките са величествени стари жени с тайнствено мъдри очи, които гледат малко страшно през теб - в небесата Божии...
Въобще портретите на Мара са изписани сякаш със средствата на пластичния първоговор! Впрочем, затова и толкова модерни… Мана, образно казано, е „Багряна на четката”, въплътила посвоему онази вечна и свята Жена, която е едновременно Прамайка, Любима и играещо момиченце… Образите й, изконно и безпогрешно български, са понякога нещо много повече – митологеми на вечната женственост.
Нека обърнем внимание на един факт. В творчеството й има достатъчно литографии, от които личи, че тя владее многофигурната и раздвижена композиция. Но не я предпочита! Защото Вселената на Мана е застинала и могъща в надвременното си излъчване. Затова тоновете, с които борави, са най-често  землисти, стаени, но органично проникващи, успокояващи и вглъбяващи погледа ни. Понякога литографиите й приличат на дърворезби или на фризове. В едрите, монументализирани фигури на нейните жени диша одухотворената българска пръст! В царствените родопчанки с пищни дрехи, накити и шамии, се усеща великолепието на Ориента, в който женският свят е устоявал благодарение на хубостта си, когато мъжете са минавали под ножа на завоевателя... Тези женски фигури, наредени в своята плътна, корпулентна редица, ми напомнят една непревземаема древна армада – нежна, но непробиваема стена на българщината, по-поразяваща от оръжията на мъжете... И това, което наричам усещане за българското, при Мана е неизмеримо далече от разпространената и днес декоративна стилизация, защото е дошло съвършено естествено, то просто е в кръвта й...
„Календарът” на българката с нейните вековечни ритуали отеква в работи като „Лазарки”, „Надпяване на пръстен” и достига до промислена космогония в последния й графичен цикъл „Български легенди”, в който мъдро съжителстват Бог, слънце и луна, люде и животни... Езическите, първични лица изплуват в магичната си белота и в най-баналната битова сцена като „низане на тютюн”, в селските надпявания, в кърския труд. Това са атавистичните проекции на българската история, надарена с древна и велика култура... Умението на Мана е, че тя може да ги открие в сакралния израз на лицето и дори в една бяла кърпа на тракийката, стояща върху главата й като корона... А какъв майстор е Мана на бързия, минималистичен щрих на женските очи! И особено на женските устни – чувствени, живи, прилични на цветя... Толкова прости в средствата си, цветните й литографии са неочаквано богати на внушения. В циклите „Лавандула” и „Розоберачки”, където фоновете са лилави или розови, Мана постига дори усещане за уханност. Може би тези първични свежести тя е доловила още от Панагюрското си детство и ги е пренесла през времена и градове. Защото дори в най-изящните градски лица тя успява да преоткрие древния прототип! (Нека споделя нещо лично. Имам предвид начина, по който възприех великолепния портрет на моя близка приятелка, с която членуваме в  Дамския литературен салон „Евгения Марс” и затова си мислех, че добре познавам: Малина  – съпругата на големия художник Александър Поплилов. Когато видях как я е нарисувала Мана, не можех да повярвам на очите си. В столичната дама художничката като визуален детектив бе разчела тайнописа на крайморските й предходнички с южната им красота на изкусителки. И бе успяла да я въплъти като икона на екзотичното в родното! Мисля, че Малина е щастлива да има такъв портрет,  колкото и видни художници да са я рисували...)
Друго, което ме спечели за почитателка на четката на Мана Парпулова, са нейните илюстрации - в книжките, които нашето поколение се опита да предложи и  на своите компютърни деца. Работите на Мана бяха една от успешните ми „проби”...  Художницата е илюстрирала над 80 книги, преди всичко детски. И е носител на наградата на името на Борис Ангелушев за работата й върху Петко Славейковите  “Китка”, 1978 и „Изворът на Белоногата”, 1982. Отново възрожденската тема! Незабравими са и илюстрациите й върху „Герчо с тамбурата” от нашия съгражданин Стоян Дринов, 1978 г. с толкова българските й къщи, каквито не познавам от друга детска книга. Да не пропусна и „Щъркел шарен, дългокрак” от  Чичо Стоян, 1984, книгата на Дора Габе „Петьовото сърчице” от 1982 г. и особено ранната (от 1957 г.) уникална книга „Нашите сърчица” на Дора Габе - единствен съвместен проект на Бешков и Парпулова, в която двамата онагледяват идеята на професора за единство и проникнатост на изобразителните елементи – цветните Манини цветя и птици и неговите черни фигури върху корицата...
Много още може да се пише за Мана Парпулова – за живописните й платна, пейзажите, голите й тела, битовите кукли, бижутата-уникати... За световните й участия в престижни изложби, за неизменното й дългогодишно кипене в художествения живот на България, за многобройните й призове и в трите жанра, в които се изявява – графика, живопис и илюстрация; за представителните държавни и частни колекции от Токио до САЩ и от Русия до Нова Зеландия, в които се съхраняват нейни творби.
Но в случая за мен по-важният знак за нейното живо присъствие е, че тя има енергични почитатели; наследници, каквито заслужава и част от които са сред нас. Името на голямата българска художничка Мана Парпулова не е отложено в архив, не е изличено от националната памет. Струва ми се, че тя витае наоколо в преображенията си – ту упорито вгледана в себе си, ту с мека женствена аура, ту с горда осанка и в празнична роба (задължително с българска шевица!), както я знаем от фотографиите
Защото Мана българката е наша съвременница и дори, бих се осмелила да кажа – наша близка съмишленица, образец за темперамент, експресионистичен замах и озарение във високото изкуство!
Катя Зографова

(Из слово при откриването на изложбата на Мана Парпулова на 18 април 2005 г. в родното Панагюрище, залата на Историческия музей)

Лятно време - в окото на урагана с мечти за море и любов

Окото на урагана

Е добре, Капитане, аз какво съм -
на пристанището - любов,
           на поредния бряг - момиче?
Всички твои илюзии тази нощ са на косъм
от окото на урагана "Обичам те".
Капитане без кител, заседнал на сушата,
тази дълга вълна Господ сам ти я праща.
Океанът от делници кой ще хване за гушата,
ако ти - не дай, Боже! - точно ти се уплашиш?
Дай команда "Най-пълен напред!"
                                           покрай рифовете
и от дрейфа спаси, Капитане, мечтите ми.
Нека идва деветият вал -
                                загърни ме със шлифера си-
има още живот в това старо корито!
Ураганът, внезапно застигнал деня ти спокоен,
като мойто око е зелен - значи за предпочитане.
Ти си вътре, в Окото. На сърцето - пробойна.
И потъваш в сейшите на гърдите ми.

Стихове Маргарита Петкова
Картина Пепа Машева

Иван Станчев - "Лозена"

Лозена
Изживяха пролетта си годините
и сега ароматът е плоден.
Носиш блясък от ситото вино
и наливаш с шепи на хората.

От палитрата стичат се спомени
и копнеж да рисуваш дъгата.
Всеки ден е камък огромен.
Всяка нощ е път за нататък.

А мечтата е тихата Сена,
но с магия на стари винари.
Посрещни любовта си, Лозена!
На живота му трябват пожари...

Виж, в картината древните сънища!
Там луната рисуваш я цяла.
Продължи неспокойния звън.
Не прави от мечти икебана.

Стихове Иван Станчев
Снимка Ива Дашева

ВИЖТЕ ОЩЕ:
ЛОЗЕНА - МАЛКАТА ПАРИЖАНКА НА ПАНАГЮРИЩЕ
ЛОЗЕНА С ИЗЛОЖБА ПРЕЗ МАЙ В АНГЛИЯ

Михаил Гунчев с диви песни на страстта

Художник Пенка Николова
* * *
О, как неизбродима е
                            географията на любовта ти,
в себе си заровена ревниво! И как проблясват
на странника очите, когато ненаситен
глината дъждът отмива и
                            съкровищата ослепяват...

О, как неукротими са твоите пространства,
населени от сенките на смелите,
където зад зелените води на езерата
вечерите се събличат.

И даже, тая стара сводница - Луната,
е засрамена... от овала нагъл на гръдта ти,
когато от водите ти излизаш.

Тогава... бедрата ти са нощ безкрайна,
на степите в уханието диво, където
непознаваема си прародина...

* * *
В началото ти назова се ръж класила -
стиха, в който зърното зася, красив бе
и мъничко наивен в невинния си кълн.
Така те срещнах, хлебно мое изкушение и глад!

И оттогава с мириса на хляб ми прилошава -
така е винаги, когато до топли питки
с връхчета попрегорели, с разляти  знаци обредни -
белег свише, опират зъбите ми, сънуващи ги нощем.

Запалена е фурната ти винаги, готова
в миг да ме нахрани - в сиянието нощно на нозете,
с корема - съкровище в брашно уханно скрито

и с белите франзели на ръцете ти -
ти цялата си нощви бухнали
сред маранята златна на паспала.

* * *
Грозд връз грозда - в косите ти се спуска есен.
Там срамно слънце зрее, там лунни струни
дирят още облак нецелунат
и блуден вятър усмивката ти крие в цвят на кестен.

През тъжния овал на ханша до раменете тесни
изтегля будната луна оная неразумна нишка -
гъдулка с профил на жена, мелодия като въздишка -
от бедна светлина и мрак замесена.

Тъй непрогледна си и тъй си късна
и на природата как гасне в тебе веществото!
Неуловим, с вечерната си хладина, докосва те животът.

Рискувай, гъдулко моя, сънуваща все тоя лък и тия пръсти!
О, колко тайни в струни недокоснати,
о, Миг, с обреченост прекрасен, когато в песен...
                                                                        ще ги скъсаш!

Стихове Михаил Гунчев

Из книгата "Диви песни. Любовна лирика от Тракия", 
Дружество на българските писатели Карлово-Сопот, ИК "ЕКсела", 2008 г.

Още поезия от Михаил Гунчев четете тук

Чат-пат кьоше по Далай Лама


Яна Язова: Не бях усещала, че около сърцето ми е имало толкова много зима

100 години от рождението на Яна Язова
Яна Язова е смятана за една от най-трагичните личности в българската литература. Звездата й, както казват, изгрява през 30-те години на XX век, но творческият й път е насилствено прекъснат след комунистическия преврат през 1944 година, когато забраняват на Язова да публикува творбите си. Житейският й път е не по-малко драматичен. Започнал в семейство на заможни интелектуалци в Лом, преминал през бурната и скандална за времето си любов между нея и 33 години по-възрастния проф. Александър Балабанов и завършил със смърт при неизяснени обстоятелства през 1974 година.

Яна Язова е псевдоним на Люба Тодорова Ганчева. Родена е в Лом на 23 май1912 година. Баща ѝ Тодор Ганчев е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, Швейцария. Майка й – Радка Бешикташлиева е потомка на един от известните български търговци в Цариград – Стойчо Бешикташлиев. Язова още като гимназистка през 1930 г. занася на проф. Александър Балабанов една своя тетрадка със стихове. Всъщност той й дава името Яна Язова. През 1931 г. излиза първата й стихосбирка „Язове“, следват още две. Постепенно преминава към прозата с първия си роман „Ана Дюлгерова“ - за невъзможността нещо в България да се промени. Следва романът „Капитан“ (1940 г.) - първият български роман за наркотрафика и проституцията. По-късно нейният издател е съден от Народен съд и убит. След 1944 г. Яна Язова се отказва да се присъедини към писателите, които се втурват по бригади и писане на хвалебствия за новата власт. Омъжва се през 1943 г. за инженер Йорданов, един от ръководителите на радио „София“, живял 16 години във Франция и много заможен, който умира през 50-те години. През 1960 година за пръв път Яна Язова излиза от изолацията, представяйки своя ръкопис на романа „Левски“ на издателство „Народна култура“. Издателството го включва в плановете си, но директорът на издателството Пелин Велков по-късно й заявява, че няма да издадат романа. Творчеството й добива популярност след промените през 1989 г.
Петър Величков, автор на мемоарната книга “Яна Язова: проклятието на дарбата”.
___________________________________

"Видях я тогава за първи път и последен. Не беше скоро – преди три-четири години. И беше вечерно време, затуй не помня как изглеждаше тя в лицето. И до днес не зная. Само един поглед видях от нея, много топъл, много светъл. Слънцето беше залязло, но въздухът вдигаше златния прах наоколо. На бул. „Скобелев“, пред черковата „Св. Георги“, хамалчетата и децата вдигаха страшна врява. Пролетта клонеше към лято.
– Колко се радвам!… – извика една стройна, но вече възрастна жена.
Това беше Мара Белчева. Никога не я бях виждала, но се сетих веднага.
– Отдавна исках да Ви видя, Яна Язова…
Аз тогава не й повярвах, че й е приятно. Бях загубила доверие в „приятностите“ на много хора, но строгото ми възпитание ме накара да отговоря с още по-голяма любезност. И тя се засмя някак детински и много ме похвали за излезлия ми тогава в „Зора“ разказ за котарака и летните ми истории.
– Може би няма да Ви е приятно да повървите малко с един стар човек? – каза тя и се засмя.
Аз изтръпнах от разкаяние. Та само тая мисъл би трябвало да ме накара да я обичам, да не бягам. Колко скръб и омраза пораждат младостта и старостта! Мнозина знам, които тъй яростно бяха против мене, бяха против моите двайсет години и против началото на моята пролет. Веднага й предложих ръката си и тръгнахме надолу. Приказвахме за времето, за миналото и само за моето бъдеще.
– Би трябвало – каза тя – да се опитате повече в хумористичните работи. Аз настоявам, послушайте ме, а после ще видите…
Тъмно беше, лампите светнаха, ние още вървяхме… вървяхме и говорехме.
– Някои ще Ви кажат – каза тя, – че не са се обичали Пенчо Славейков и проф. Балабанов. Не ги слушайте. Те имаха много различни схващания, но те се уважаваха един друг и всеки знаеше достойнствата на другия. Те се обичаха и уважаваха, както сега не могат вече да се ценят и уважават, и да бъдат приятели двама големи мъже, с толкова различни мисли и с такава различна природа.
Вълнувах се от нейните спомени, от благородството на мислите й. Девет часа, капнали, спряхме пред нейната къща.
– Идвайте при мене, когато можете – стисна ми тя ръката, – ще говорим много, ще Ви покажа интересни работи. Нали ще идвате?
И като ме погали по страната, с развълнуван глас ми каза:
–  Като ви гледам, мисля си колко, колко много щеше да Ви се радва Пенчо Славейков…
Тя си отиде, а аз едва не заплаках. Никога не бях усещала, че около сърцето ми е имало толкова много зима. И като се връщах, гледах звездите, усмихвах се и вярвах, че хората от целия свят ми се радват, и ония, които са горе на небето ми се радват. Обещах да отивам често и най-подло не отидох никога. Нашият студен, сух живот ме отвлече от небесните й радости.
И ето, отидох да я видя мъртва в черковата. Порази ме колко малко хора бяха дошли да се простят с нея, с един толкова значителен човек за България. Не си спомнях образа й и в черквата не я познах. Но когато си помислих какво имах от тази жена, на която не си представях образа, какво имам, че тъй ми е свидно, видях, че в огърлицата ми, на която хората бяха нанизали лошите си езици, тя ми бе нанизала едно бисерче.
Петър Иванов, из книгата „Мара Белчева и Яна Язова – родените в Духа (Част I)

Фотописи: Майстора, Маргарита и Миряна Башева

Памет: Князът между короната и изгнанието

155 години от раждането на княз Александър І
135 години от първото му стъпване на българска земя
Портрет на княза в "Le Monde Illustre", 17.05.1879 г.
На 1 юли 1877 г. немският принц Александър Йозеф фон Батенберг преминава с лодка Дунав и стъпва за първи път на българска земя. Тази разходка насмалко не приключва трагично: на връщане пътниците едва не се удавили. Дали това не е било предупреждение от съдбата към бъдещия княз на нова България?
Наистина не е имало по-подходящ кандидат за българския престол. Двадесет годишният благородник е получил разрешение от чичо си, всемогъщият руски император Александър ІІ, да постъпи в редовете на руската армия. С прославения  Девети конен полк на генерал Гурко той преминава Стара планина и участва във всички фази на Руско-Турската война.  На 17 април 1879 г. е избран от Първото Велико народно събрание за княз на България, на 26 юни полага клетва в Търново и поема короната. Великите сили не се противопоставили на този избор. Новият владетел е приет с небивал ентусиазъм от населението. Историографът на тези събития Симеон Радев пише: „Князът прелъсти всички. Със своята тържествующа младост, с малко женствена красота, с наивните си любопитни очи, с добрата си усмивка, той олицетворяваше истински зората на България.”
Властта на княз Александър ще продължи 7 години, 4 месеца и 9 дни. Още в началото на своето управление младият и неопитен владетел ще се изправи пред изключителни трудности: несбъдналото се обединение на българските земи, имперските амбиции на Русия, ожесточените политически борби и интриги в младото Княжество. Той ще сподели несполуките на първите балкански владетели. Това, което го отличава, е драматизмът на личната му орис, тясно преплетена със съдбините на България.
Княз Александър произхожда от аристократичен род, с разклонения във всички европейски династии. Той е трето дете на Александър, принц на Хесен и Рейн (1823-1888) и Юлия принцеса фон Батенберг (1825-1895). Роден е на 5 април 1857 г. Благородната семейна среда е оказала силно влияние върху младия Сандро (както всички галено го наричат). Романтичната атмосфера, изпълнена с тъга по отминалото време, силното чувство за семейни традиции и вярност към всяка голяма идея са духовната среда, в която съзрява младият княз. В него се изгражда непоносимост към грубостта и лошите нрави, силната му чувствителност го принуждава понякога да се затваря в себе си и да страда дълбоко. Но когато Сандро е сред своите, той е друг: неподражаемият му хумор и бликаща радост го правят различен. Неговото чувството  за дълг е съпричастно с битието на военен. Такъв е и по-големият му брат Лудвиг: до 1914 г. той е пръв лорд на морските сили на Великобритания. На бойното поле при Сливница княз Александър се показва като решителен и готов на победи войник. Уви, той не е такъв на полето на дипломацията...
В новото му отечество той ще е обект на любов и омраза. На края на управлението си за по-голяма част от народа той е любимият герой от Сливница. Това не ще попречи да настъпи фаталният момент на 9 август 1886 г. , когато група военни извършват преврат и го свалят от престола. За което си има причини.
На световната политическа сцена след гибелта на либералния руски император Александър ІІ, покровител и приятел на нашия княз, се явява неговият наследник Александър ІІІ. Но кой е той? Роден през 1845 г. в Санкт Петербург, той е втори син на бъдещия император Александър ІІ. След внезапната смърт на първородния син Николай през 1865г., става престолонаследник . Излязъл на преден план, той възприема идеите на своя наставник, професорът по право в Московския университет Победоносцев, върл противник на реформите и мракобесен консерватор. Още от първите срещи бъдещият император намразва своя по-млад братовчед Александър. За грубия му нрав свидетелства следната сцена, разказана от сестрата на княза Мари Шьонберг фон Батенберг. При едно от посещенията си в двореца Шьонберг, руският престолонаследник се показал любител и познавач на изложения старинен порцелан. Той взел една от скъпоценните чинии и я счупил на две върху коляното си. След това възкликнал доволен: „ Да, порцеланът е истински!”. Тази „татарска” постъпка показва истинският нрав на бъдещия брутален и груб руски император.
С възцаряването на Александър ІІІ се променя външнополитическия курс на Русия към България. След неуспеха да се въведе консервативно управление и актът на Съединението през 1885 г., руският император решава да отстрани българския княз от престола. Руските консули са основният инструмент във вербуването на верни оръдия за руската политика. Русофилски настроените среди считат, че младото княжество от благодарност към своята освободителка трябва безпрекословно да изпълнява нейните искания. Освен това масов бил страхът от пряка руска намеса под формата на военна окупация. Не на последно място голяма роля изиграли подкупите в златни наполеони, които руската дипломация раздавала щедро на своите привърженици. Князът бил сочен като основна пречка за нормализирането на отношенията с Русия. Така се стига до преврата на 9 август 1886 г.
Известни са бурните исторически събития, които го последват. Успешният контрапреврат, организиран от Стефан Стамболов има за цел да съхрани националната независимост. Личността на княз Александър І е символа в тази борба, а неговото завръщане става основен замисъл.
Князът е осъзнавал всички заплахи. В писмо до сестра си от юли 1886 г. той отбелязва, че тронът му прилича на заредена с динамит бомба. Но войнската му чест не допуска , че инструмент за отстраняването му ще бъдат части от любимата му армия.
След унизителното арестуване и отвличане духът му е сломен, той е готов да се предаде. Пред Адолф Кох, дворцовият му пастор, княз Александър изповядва: „ Бях смъртно уморен, след ужасите, прекарани през тези дни. Физическото ми страдание бе непоносимо, но бях дълбоко наранен от неблагодарността на хората, за чието добруване неуморно бях работил, от неблагодарността на армията, която бях водил към победи...”
За момент бляскавото посрещане при завъщането му го успокояват. На 17 август той пристига в Русе. Обнадеждава го фактът, че тук присъства и тамошният руски консул  Шатохин. Александър издава прокламация, че отново поема властта. Ала в него бързо настъпва раздвоение. В душата му зазвучават горчивите акорди на страха от суровия руски император и ужасът от военна окупация. Това го принуждава да действа самостоятелно, без знанието на Стамболов. Князът изпраща телеграма до Александър ІІІ, която завършва с верноподаническите думи: „От Русия съм приел короната, готов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел.”  Младият историк Янко Гочев в своето забележително изследване „Руската империя срещу България” (І част С.2006 г.), обяснява че Батенберг  бил подведен от консула Шатохин. Той лично е съставил примирителният текст на телеграмата, като е убедил княза, че по този начин ще се постигне помирение с Русия. Коварният консул е свършил работата си. Романтичната емоционалност, водеща до неувереност и страх, са причина Батенберг сам да попадне в тази клопка. Понататъшното развитие на нещата са ясни.
След грубия отговор на императора, князът решава да абдикира. Преди своето окончателно отпътуване той съставя регентство в състав: Ст. Стамболов, С. Муткуров и П. Каравелов. На 26 август, часове преди своето заминаване, Александър събира дипломатическото тяло. Речта му, по думите на Симеон Радев, е поетична и пълна с достойнство. Той признава: „През седемте години, през които управлявах тази страна, аз бях всецяло предан на българските интереси, и ако аз не успях, неуспехът ми се дължи може би отчасти на моята младост и на неопитността ми, отчасти на незнанието на тия, които повиках да ми помагат в управлението.”  Князът по целия път е изпратен трогателно, с настоятелни молби на населението да остане. Придружен от регентите и министрите, с яхтата „Сава”  той доплува до Турно Северин. Тук князът се качва на влака от Букурещ. Симеон Радев с великолепно майсторство описва заминаването: „Повторно изпищя тренът, но продължително тоя път, сякаш с нечовешки вик и скоро се изгуби в тъмната нощ – тъмна като бъдещето, което се откриваше сега за България.”
Европейският печат оживено коментира постъпката на Батенберг. „Neue Freie Presse” определя абдикирането като „голяма грешка”.  Вестникът допълва: „До сега младият княз винаги е показвал толкова такт и мъжество, а в този случай той, може би от вълнение е изгубил своята увереност, с която винаги е вървял по тежкия си път или е последвал един лош, а може би нарочно прошепнат съвет”. „Wiener Allgemeine Zeitung”  допуска, че князът е бил „излъган от фалшиви съветници, които му представили възможност за помирение само като падне на колене и с това да се дискредитира пред Европа и да изгуби безвъзвратно короната си.”
Новите разкрития от руските архиви, изнесени от Янко Гочев, развенчават мита за опастността от руска окупация. На донесението от софийския консул П. Богданов от 21 август, Александър ІІІ слага следната категорична резолюция: „Никога няма да се съглася да бъде окупирана България!” Великите сили също не биха допуснали една такава близост на Русия до Проливите.
Какво се случва с княза по-нататък? Вярната му сестра Мари пише в спомените си: „Никога не ще забравя тъжните му очи, когато се завърна при нас, посрещан с шумни, възторжени приветствия от своите сънародници, навсякъде, където се появеше. Нещо в него бе прекършено и той никога не стана такъв какъвто беше.”  Вероятно Сандро се е разхождал сам из големите светли стаи на красивия фамилен замък Хайлигенберг и от височината на планинския рид се е вглеждал в природните красоти. Душата му е била обвзета от горестна мъка по завинаги изгубената България. И все пак той е искал да задържи за себе си нещо от тази свидна страна. На 17 септември той изпраща писмо до министър- председателя Радославов. След като излага съвсем ясно възгледите си по политическото положение на страната, князът в изгнание изразява едно лично желание: „...Аз съм със всичките си чувства тъй свързан със съдбата на България, щото по никакъв начин не мога да се примиря с мисълта, че завинаги съм изгубил всяко отношение към нея... (и) тъй като не мога вече да бъда български княз, то да мога макар едно българско име да нося. По тази причина пожелах да придам към моето име, името княз Търновский... Считам за политически полезно, ако в един даден момент ще имам възможността да напомня на Европа, че съм българин”. Идва годишнината от Сливнишката битка. Князът получава стотици поздравителни телеграми от България. На телеграмата, изпратена от Захари Стоянов, той отвръща : „Забравете мене, но не забравяйте Сливница”.  Вестник „Независима България”, издаван от Димитър Петков, в брой 27 от 20 ноември 1886 отговаря: „Княз Александър трябва да се върне. Да забравим княза Александра, то значи да забравим своята история, окичена от него с толкова блестящи страници”.
И наистина той се завръща. На 14 ноември 1893 г., в деня на годишнината от битката при Пирот, траурен влак тържествено е посрещнат в София. Той носи тленните останки на Александър І , първият български княз, оставил младостта си в България.
Съдбата не е милостива към него. Встъпил в морганатичен брак през 1889 г., той има две деца, кръстени с български имена – Асен (1890- 1965) и Цветана (1893- 1924). За съжаление те не са оставили потомство. Князът умира скоропостижно от перитонит в Грац на 5 ноември 1893 г. Неговият враг Александър ІІІ ще го последва на 1 ноември 1894 г.
Съдбата на княз Александър предрешава бъдещето на България. Клетвопрестъпници, изпълняващи чужда воля, помогнаха той да загуби короната си. За съжаление, това няма да бъде последната насилствена намеса във вървежа на нашата история. И до сега, тези събития не са получили нужната присъда.
Дано никога не се повтарят трагичните злощастия от далечно и от по-близко време. Да се надяваме, че новите поколения ще се поучат и ще оценят делото на благородния Хесенски принц, превърнал се в пламенен българин. 
Тони Зарев
Факсимиле на писмото му до премиера Радославов
________________________________
Използвана литература:
Симеон Радев. Строителите на съвременна България. Том I. Царуванието на кн.Александра. С.1910.
Александър Головин. Княз АлександърI Българский. Варна.1897.
Александър Батемберг. Дневник. Христо Ботев. С.1992.
Принцеса фон Батенберг. Спомени за едно смутно време. Пейо Яворов. С. 1995.
А.Кох. Княз Александър Батенберг. Истината за царуването му. Пет плюс.
Янко Гочев. Руската империя срещу България. I част.С. Анико.2006.